Един разговор за чувствата, творчеството и житейското поведение с Любчо Иванов

– Във Вашето творчество личното, историческото и моралното често се преплитат – кое от тях днес Ви е най-трудно да отстоявате?

– Така се получи в моя живот, че никога не ми се случи тези три фундаментални акцента в творчеството ми да се радват на лесно отстояване. Нито вчера, нито днес, а навярно така ще бъде и утре, ако има утре, разбира се. По всяко време на тези две противоречиви епохи, в които ми бе съдено да се родя, расна и остарявам, винаги се намираше кой и кои да ми мобилизират силите и засилват все по-ненаситната ми жажда да отстоявам своето разбиране за нещата от живота и художественото му претворяване. От ранните ми творчески поетични прощъпулници преди много години, до през десетината години на стоялата готова, разписана за печат с редактор Петър Андасаров и готова предна корица, но така и не излязла до т. нар. „големи промени“ в закритото след тях издателство „Народна младеж“ първа моя събрана поетична книга със заглавие „Траектории“, отстояването на тези акценти в творчеството ми имаше едно ниво – редакционно. А по-късно, когато „Траектории“, благодарение на бъдещия академик Иван Гранитски видя актуализирана бял свят под заглавието „Пречистване“ в неговото издателство „Захарий Стоянов“, отстояването на личното, историческото и моралното отбеляза нов по-ожесточен етап. Твърдоглавата ми последователност на творческо поведение с реализацията на всяка моя от следващите ми жанрово чувствително разнообразни тринайсет книги с поезия и проза, мобилизиращите отстояването на ценностите ми сили, като че  ли се умориха, а може да са се отчаяли от моята непоправимост. Та ме оставиха с по-тежката част от човешката ми драма, насаме с отстояването на творческите ми лични, исторически и морални традиции, на огъня на собствената ми българска човешка съвест.

– Има ли момент в живота Ви, в който „републиканецът“ у Вас е бил най-близо до отказ и какво Ви е върнало обратно към борбата?

– Никога не съм се изправял пред дилемата, да се откажа, поради каквато и да е било причина, дори за миг от житейските си ценности, култивирани в мен от примера на живота на моите родители, вдъхновени строители на първите най-големи национални хидроенергийни обекти в младата ни република, от мъдрия и земен живот на дядовците и бабите ми, от творчеството на любимите ми автори от юношеството и младежките ми години: Христо Ботев, Николай Некрасов, Владимир Маяковски, Шандор Петьофи, Христо Смирненски, Димчо Дебелянов, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев…, от суровите ми курсантски години във Висшето народно военно училище „Васил Левски“ във Велико Търново, от вълнуващата ми късна студентска среща с корифеите на западно-европейската литература във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Капризите на живота са ме поваляли няколко пъти, но винаги започвах живота си отначало вдъхновено, без да изоставя изплашен или увлечен от политическата мода, или заради изгоден модерен морал, онова, което носех в себе си от ранните години на своя живот. Разбира се, че съм длъжен да отдам заслуженото на своята любима жена Надя, с която се срещнахме съдбовно като петнайсетгодишни мечтатели, а по-късно заживяхме като съпрузи, които вече петдесет и седем години делим несгоди и радости. И моята ценностна устойчивост аз дължа в живота си безспорно в голяма степен и на нея, защото никога не ме предаде, тихо и нежно отгледа и възпита достойните ни деца, а беше и е пълноценен човек в обществото и работата си, за да се радваме днес с чувство на заслужено право на това как се борят за своите ценности с живота нашите внуци и неосъзнато, но напиращите след тях правнуци.

– Кога за последно се почувствахте истински свободен и каква беше цената на тази свобода?

– Това е отличен, но май труден въпрос. Но защо да е труден! Всеки път, започвайки живота си отново, с верния си другар под ръка и с всеотдайните си дечица до нас, съм се чувствал свободен. Но истински свободен се почувствах, след като в един от най-трудните мигове в живота си, на френския бряг на океана в Рошфор, през далечното лято на 1978 г., в разговор с един амбициозен партиен началник с пола, „на прикритие“ като народна певица в нашата българска културна делегация, на която бях ръководител, ми напомни, че съм изключен от партията и не съм свободен да говоря каквото си искам пред домакините ни, си спомних една мисъл. Тя висеше вдясно от черната дъска в тясното ни класно помещение във военното училище във Велико Търново някога и щеш не щеш, волно или неволно, се набиваше в очите ни. Но не бях си представял, че се е вселила толкова дълбоко в мен, че ще бъде моята философия за едно от най-съдбовните решения за мен и моите най-близки хора. Мисълта беше приписана на Феликс Едмундович Дзерджински: „Да обичаш свободата си, означава да попаднеш доброволно на каторга!“. Реших и ѝ го казах: „За свободата да говоря каквото мисля, когато и където си искам, аз си подавам оставката, самоосъждам се и заминавам на каторга!“. И така направих, заминах за северната Удорска тайга в тогавашната Коми република на Руската федерация, където преминаха хиляди българи в усилен труд в дърводобива и строителството. При мен дойдоха Надя и децата ни Вяра, и Николай. Живеехме в Междуреченск, малко модерно поселище, построено от нас. Намираше се на четиридесет минути път с влак на север след последния северен съветски лагер Йодва в този район и на половин час след нас жп линията свършваше. Когато дойдоха за първи път при мен, възрастна руска жена, която пътувала с тях в купето, като слизала на Йодва, си везела довиждане и попитала: „Милички, толкова сте млади и хубави, какво сте направили, че са ви пратили чак тук?“. Живяхме там единайсет години и половина, тръгнахме си без дъщеря ни, която остана студентка в Ленинград. Но всеки един от нас вече имаше право на обич към свободата на мисълта и словото си. И това е абсолютно така. Така живяхме там! А когато се прибрахме през разломната 1989 г. в България се появиха толкова много поводи да си останем същите и четиримата. Само един пример потвърждаващ за това как се случваше всичко това там. Въпреки, че „славата“ ми на низвергнат от членството ми в БКП, да ме застигна и там, тайгата не вярваше на мълвата, следваща човека. Тя проверяваше със своите сурови закони и оценяваше всяка личност и неговите качества безпристрастно справедливо в труд, екстремални условия и нелицемерни човешки взаимоотношения.

Една среща на партийно-стопанския актив за активизиралите се перестроични икономически проблеми на съвместния ни руско-български стопански производствен живот в Междуреченск я водеше Енчо Москов, който след като „възкръсна“ партийно в нашия Удорски район, беше вече оглавил в Москва партийната организация на комитетите на БКП в Съветския съюз, а аз в момента бях главен диспечер на управление на производството. По време на срещата пита, седналия до него партиен секретар на предприятието Тодор Кръстев, възрастен и много добър, поплашлив човечец, къде съм, защо ме няма. „Нали, знаете, той е изключен от партията, др. Москов…“, му отговорил бай Тодор. „Да го извикате веднага“, наредило началството и скоро Енчо Москов размести столовете и ме сложи между него и партийния секретар. От другата страна стоеше отговорен представител на ЦК на КПСС. Ние  имахме злополучно стартирало приятелство след като му бях донесъл преди време като комсомолски лидер  у нас наказание от Тодор Живков на един конгрес, на който присъства и Фидел Кастро. Тогава си затрих по джобовете провереното и редактирано приветствието на армейската младеж до конгреса и го поднесох без да го чета. После се припознахме в тази история като дойде при нас в тайгата като секретар на районния комитет на партията. И на няколко пъти ме търсеше за изпълнение за специални поръчения. Спомням си, при минусови температури под 40 градуса, едно от селищата ни беше останало без хляб, а транспортът беше блокиран. Успяхме да запалим един тежкотоварен самосвал „Краз“ и натоварен с брашно да го закараме на бедстващото селище. А като отиде в Москва, за общата конференция на българските комунисти в Съветския съюз ми възложи да напиша в стихове приветствие до нея и да го подготвя и режисирам край деловия президиум на сцената в залата на нашето посолството с българските чавдарчетата, пионерчета и комсомолци, които живеят и учат в Москва. Направих го с освободено удоволствие и въодушевление. Добре знаех какво биха ни казали децата ни, на мен и майка си, в подобен случай и просто ги „преписах“ искрено и точно, което се оказа твърде успешно и емоционално. Но да се върнем на въпросната среща на партийно-стопанския актив в Междуреченск. Не мина много време от аварийното ми настаняване на масата и след няколко тоста, до болка познати за онова време, Енчо Москов почука по чашата си с ножа и високо обяви: „Давам думата на Любчо Иванов да каже едно от ония, неговите стихотворения!“

Почувствах полъха на безграничната свобода, който ми надяна бялата риза на смелата искреност, която спохожда навярно и тръгналия към бесилото за правото си, изправих се и  започнах:

Подреждам ви с любов отново,
мои верни неспокойни стихове,
тъй както патрони във паласка,
пред атака за страшните и мигове.

Върти се тишина предателска –
от чашата ми чака тъжен звън
и няма ни една ръка приятелска
да разсее позорния ми сън.

Но някъде навярно има птици
и хората щурмуват небеса!
Вие, мои пресъхнали ресници,
не вярвате ли вече в чудеса.

Залата беше зловещо притихнала, всички гледаха в масата пред себе си. В мен бяха вперили очи само Енчо Москов, разбираш всичко, което става и съветският представител до него, само подозиращ, че става нещо. А аз продължавах монотонно и дълбоко:

Не вярвате ли в жертвата
на хора твърде млади,
сменили за псевдоними
големите си имена?

Кой кога паролата предаде,
та врага промъква се в кръвта
на тия що падналия даде
завета свят преди смъртта.

Много са ни нас предавали,
много са ни стреляли в гърба,
но сме жилави и сме оцелявали.
И сега ще доживеем утринта.

Приседнах. Тишината властваше ненарушена. Всички гледаха към Енчо Москов. Само бай Тодор, вир вода от притеснение, се наведе леко към ухото и ми рече тихо: „Какво направи, бе Любчо?“. Енчо Москов го чу и високо му отговори: „Какво е направил? Да не го изпратиш по-насевер?“ и заръкопляска. Залата поде аплодисментите, които все повече се усилваха … В този миг съветският му партиен колега с недоумение го попита: „Энчо, что случилось?“. Той го погледна и му продума: „Это очень сложно, Сергей, я объясню тебе позже.“.

Ето, тогава се почувствах истински свободен, а цената на тази свобода беше тези повече от единайсет години моя, а заради мен и на най-скъпите ми хора, доброволна каторга в суровата руска тайга, недалеч от границата ѝ с тундрата. Накрая на света. Убеден съм обаче, че за всеки един от нас като свободни хора днес, цената си струваше.

– С възрастта човек по-скоро се научава да опрощава, или започва по-ясно да назовава вината както своята, така и чуждата?

– И с възрастта човекът, ако е човек, си остава същия човек от младини. Та, ако на младини е вече проумял мъдростта на опрощението, принципността на самооценката на своите решения и действия, и вината си при едно или друго от тях, или доблестната дързост да посочва пряко и в очите, независимо на чия глава са, чуждата вина, той ще го прави и на старини. Човекът обича своята спонтанна и откровена младост, и въпреки, че с възрастта придобива повече задържащи емоциионалното му поведение механизми, ако не се превърне в предател на собствения си живот, ще иска и ще прави всичко възможно да бъде все млад и дързък, следвайки първите си формирани трайно житейски принципи. Въпреки, че в действителност, ще перефразирам по памет Илия Бешков, от всички възрасти най-приятна е старостта. Защото до нея се стига най-трудно, а и не всеки получава този дар от съдбата. Ползаш се с почитта и уважението на околните, без да си ги заслужил. Твоята немощ и окаян вид са напълно достатъчни за това. Само не съм съгласен с него, че в старостта си не си задължен към никого. Крачейки бодро към нея, все по-силно подозирам, че си оставаш до края задължен към спомена на своята младост.

– Има ли истини, които съзнателно не допускате между кориците на книгите си, не защото не са важни, а защото са твърде тежки, трудно обясними?

– Не! Няма моя истина, която да съм спестил на своите читатели. В последната ми книга „Патилата на един непоправим републиканец, масон“, се възползвах от правото си да саморазкрия пред обществото своята свободно-зидарска същност и смисъла на това за моя бурен и неспокоен живот. Да се противопоставя на несправедливите представи на безпросветността за тази световна общност от образовани, свободни и успели мъже с бели престилки. Да внеса истинската светлина в представите за ордена, като царство на зависимости с национални и международни пъклени античовешки планове, които бликат злобно от попълзновенията на множество безпросветни жълтеникави конспиративни сплетни. Защото, на мен не ми е известно, друго по-демократично неполитическо устройство на общностни и междуличностни отношения на братска обич и уважение между хора с различни верски изповедания, политически пристрастия, социално положение, цвят на кожата, от това, което се изгражда в свободно-зидарския храм. Не случайно много от най-светлите и значими хуманисти, творци, учени, личности на човечеството и на българската нация са били някога и са днес свободни зидари. Друг е въпроса, за начина на живот и обществена дейност вън от храма на много от членовете на масонските ложи. За това съм привърженик на разбирането, че не всеки от тях е масон. Това не е членска принадлежност а лично състояние на духа. Както и, че много прекрасни хора живеят, работят и творят като масони, без да са членове на масонска ложа. Примерите на „масоните“ отрицателни герои и на нашето време не са малко. Те често демонстрират високомерно масонската си принадлежност и безцеремонността на своя морал и съмнителното си благосъстояние, без да са членове дори на регулярни, признати от световното масонство ложи, които се подвизават достатъчно и у нас. Но случайници в свободно-зидарския храм се изявяват от време на време и при нас, регулярните масони. Техният пример именно е трудно обяснимата истинска същност на масонството, което стана и причина честите оскърбителни писания за неговите ценности и за масоните въобще, да ме подтикне с този ми откровен човешки подход по тази тема в „Патилата на един непоправим републиканец масон“. Но колко дълбоко и негативно е влязъл обществения „пример“ на псевдомасоните, членове на регулярни и нерегулярни ложи в публичното, дори и не рядко в твърде образовани съзнания, в някаква степен, струва ми се и вашето, драги ми професоре. Пишейки вече няколко прекрасни литературно-критични материали за последната ми книга, вие спестявате присъствието на тази, една от основните паралелни теми в книгата ми. И все пак, дълбокото ми уважение към Вашия пишещ талант и необикновената Ви работоспособност, човешката ми симпатия към вас, очакват, че все пак, един ден ще ми отговорите защо. И знам, че този Ваш отговор, също ще е трудна истината, която много искам да чуя.

– Как разпознавате границата между честната изповед и оголената болка?

– Най-честната изповед обикновено е вдъхновена от някаква наша, оголена до нетърпимост болка. Така е и с най-възторжената ни и искрена изповед, вдъхновена от едно от най-красивите човешки чувства, каквото е  радостта. Тук няма граници, едното прелива естествено и логично в другото.

– Кое е по-опасно за паметта на един народ – забравата или подменената истина?

– Няма по-малко опасно увреждане за народната памет! Този антихуманен факт е геноцид върху същността на народа ни, която се е формирала с векове. За съжаление това се осъществява от високо образовани, най-често самоопределящи се като модерни хора, носители на някаква фикс идея за желана от тях нова същност на народа ни, а за съжаление това е примитивно по своя характер подражателство на някоя чужда културно-историческа система, твърде далечна и невъзприемчива естествено от генетичния код на българския народ. Това води до пагубните последствия на известните ни дълги и безплодни, безпаметни периоди на историческата ни и държавническа съвест. Все пак, ако това е успокоение, няма в нито едно подобно държавническо безпаметно петно в историята ни, в което да не са се появявали най-светлите, най-смелите, талантливи и обаятелни с личния си пример представители на народа ни, които са разпалвали затихващия огън на народната свяст. И съвременната глобалната тенденция за заличаване на националната идентичност на народите, ще роди нашите апостоли на историческата ни народна памет. Само, че не те сами, а народът ни ще ги венчае за подвига им за националното ни самосъхранение.

– Може ли литературата и въобще изкуството, днес реално да влияе върху общественото съзнание, или е останала територия само за „посветени“?

– Територията на изкуството, включително и литературата е всеобхватна. Нашият народ е с неизтощима творческа енергия и тя дори, и в тези времена на духовна обърканост не тлее, а гори. Националният ни дух е жив, културните традиции на нашия стар европейски народ са живи, те са оригинални, естествени, органични, въздействащи, неподражаеми, дадени ни наистина сякаш от Бога. В този смисъл, подражателството на образци на съвременната българска литература и изкуство на чужди творчески традиции е богатство за тях, но в никакъв случай временните им творчески „победи“ в т. нар. „посветени“, самоелитализирали се кръгове, са напразни и исторически обречени опити да принизят и още повече да унищожат творчеството на безсмъртния народен гений.

– Кое Ви тревожи повече днес за България – демографската криза или духовното примирение?

– Демографската криза е явно реална беда за съдбата на нацията ни. Не мисля, обаче, че народът ни и верните му творци в себе си са духовно примерени. Но в грижата за хляба и децата си, те са по-скоро уморени. Вървим към събития, които  ще разбудят всички ни, ще взривят тлеещия вулкан в нас. И тук е бедата, която ни дебне с демографската криза. Пръснати по целия свят, ще можем ли да се съберем в достатъчно мощна лава, за да пометем чуждопоклоничеството и раболепието пред силните на деня и да хванем сами юздите на своя живот. Последните огромни протести на младите хора в страната ни връщат надеждата за това. Има надежда. А щом има надежда, тук някъде са и вярата, народната любов и мъдростта, непобедимите двигатели на борбения човешки дух.

– Съществува ли днес български елит и каква е цената на неговото отсъствие?

– Подозирам, че в разбираемия от Вас смисъл на понятието елит, вие навярно си представяте определена напредничава група хора, които по някакви свои съществени признаци, като начин на мислене, обществено поведение и значимост на влияние на примера на личния си живот, творчество, научна, преподавателска и икономическа дейност, принос за авторитета, сигурността, просперитета и прослава на Родината, и други подобни, валидирани с всенародното признание и любов. Само че, май ми е трудно да видя такава обособена човешка група днес в нашето съзнание. В днешното ни национално пространство изгряват, кръжат и залязват звездите на много достойни личности за заслужена принадлежност към един такъв хипотетичен български елит. Има и такива, които са се сгушили в разни творчески и научни съюзи, фондации, и греят впечатляващо на върховете им в компанията на не дотам елитни свои колеги. А в това време изкушенията на потребителското общество, кариеристичното политическо разделение, егоизма, завистта, двуличието и лицемерието лишават от всякаква духовна възможност националното обединяване на тези личности във влиятелна заслужила народното доверие общност. Точно така, елитът на нацията днес не се е състоял. Иначе мераклии за псевдоелити и псевдоелитчета на път и под път. Само че там на власт са пошлост, лош вкус, лъскава грандоманщина, лакомия, човеконенавист и бруталност.

Но това е цената на отсъствието на истинския български елит, за който навярно ме питате. Ресто, мястото му е заето от напористата празноглава шарения от страсти на нароилите се псевдоелити, жадни за слава, без значение за тях каква ще бъде тя.

– Къде според Вас се изгуби чувството за дълг?

– Убеден съм, че всичко се придобива и губи най-напред в семейството. Но може би по-скоро ме питате, дали се е изгубило в народностното ни възпитание масовото проявление на чувството за дълг. Видимо ще имаме проблем за всеобщата му проява  при гранични за нацията ни вътрешни и международни ситуации, при война. И в този смисъл е законен въпросът, дали някой от хилядите, милионите българи, пръснати днес по света, ще повторят подвига на своите сънародници от 1912-1913 г. през миналия век, когато около 25 000, много от тях успели българи зад граница, се връщат у нас от близки и далечни страни по света, за да се бият в Балканската война в защита на отечеството и за освобождаване на поробените си  братя. Не смея, дори тихо на себе си, да отговоря на този въпрос, защото се страхувам, че отговорът ми ще бъде позорен за великата и героична памет на 84-те хиляди загинали, безследно изчезнали, починали от болести и 100-те хиляди ранени български офицери и войници по бойните полета на тази епична война за националната ни независимост. Но това е много сложен многопластов въпрос с не по-малко сложен отговор. Но ние трябва да си даваме сметка за него и в никакъв случай не трябва безгрижно да пропускаме истините от отговорите му от дълбокото им осмисляне. Защото, както върви светът е логично да се замислим за деня на безпощадната житейска проверка на народа ни, изгубено ли е в нас безвъзвратно чувството за дълг.

– Какво бихте казали на младите хора, които не искат да напуснат България, но не намират и смисъл да останат?

– Това, нито с казване, нито с лозунги става. Но все пак: останете, върнете се в България, мили млади хора! Нищо не може да замени род и родина, майка и родна стряха. Много поколения преди вас пробвахме да го направим и с по-сериозни причини от вас, но много от нас не успяха да изпълнят последното си съкровено желание, да се върнат и умрат на родна земя. В този глобален свят, това не е подвиг, а доброволно робство за измамно щастие. Впрегнете мишците и младите си гениални умове, за доброто на своята родина, за нейния просперитет. Тези, които не заслужават това, които носят главната вина за раждането на това най-тежко принудително желание във вас, трябва да получат най-после решителен отпор. Да реализирате достойно своя живот тук в България е възможно, само ако се обедините като мощна интелектуална младежка енергия, рушаща старото и творяща новото, но с българско сърце и на българска земя.

– Може ли духовното братство да оцелее в общество, в което доверието между хората е разрушено?

– Да, може! Не споделих случайно преди малко в нашия разговор мисли за свобднотото зидарско братство. Имено то е 300 годишен пример и днес за организирано духовно братство между хора от цял свят, при което националните различия, не само, че нямат значение, а създават образци на национални велики ложи, които живеят с уникалния колорит в своята дейност общите толерантни древни масонски правила. Тук се чувства уважението към смисъла и съпреживяването, и на индивидуалната красота и на съответната традиционна местна култура и изкуство, история и настояще. В един мой априлски разговор у нас през 2010 г. със съвременния теоретик на движението професорът по математика д-р Клаус Хорнефер, Стар велик майстор на Обединените велики ложи на Германия и Стар велик майстор на Великата ложа на старите свободни и приети зидари на Германия, човекът, който през 1994 година внася светлина за възраждането на масонството в България, говорихме много на тази тема. В интервюто ми с него, публикувано тогава във в. „Труд“ „Проф. д-р Клаус Хорнефер, масон: Имате 45 ложи. Изненадам съм!“, на въпроса ми “А имат ли значение националните различия?“, буквално ми отговори: „Нямат и по-скоро не бива да имат. Но едва когато се заех с възстановяването на масонството в Източна Европа, разбрах колко е състоятелна тази теза. А причината е проста – отношенията между масоните се развиват върху плоскостта на чувствата“. Днес само ложите у нас в регулярната Обединена велика ложа на България, според публична информация, са повече от 135, а в огромната си част свободните зидари са с чувствата на оцелели представители на полетели в пространството късове от взривения от съвременните пагубни страсти, ненаситната жажда за власт, завист, алчност и жестокост, основен камък на междучовешкото доверие. А доверието между хората е съхранено в чувствата им между тях. Така, че духовното братство може да оцелее, мисля, навсякъде където чувствата между хората на взаимно уважение към тях и духовните им идеи, и потребности имат смисъл и са искрени, дори на съседната улица доверието между тях вече да е само печален далечен спомен.

– Как се съвместяват бунтът и дисциплината в духовния път на човек?

– Бунтът е война на духа на човека с несправедливостите на този свят. Човекът е войник на своя духовен бунт и той воюва толкова по-успешно в името на неговите идеали, колкото е по-талантлив, подготвен, организиран и дисциплиниран. На война като на война. Но древните закони на военното изкуство са валидни и за миротворците и за бунта на духа, а техния маршалски жезъл е дисциплината.

– Какво още дължите на себе си, не като автор или обществен глас,  просто като човек?

– Въпреки, че никога няма да мога се издължа в този земен живот, дължа още много за щедро споделената обич на моята любима Надя, децата ни Вяра и Николай, внуците и правнуците ни, към мен.

– От какво се страхувате повече днес от смъртта или от недоизказаното?

– Смешна би била всяка героична поза на този отговор. Аз съм човек до мозъка на костите си. Нито страхът ми е чужд, нито изказаното ми е достатъчно. По-важното е да убедиш себе си в тази неизбежност и да я приемеш смирено.

– Ако сега бяхте човекът срещу себе си, какъв въпрос бихте си задали, както и бихте ли имали смелостта да отговорите честно?

– Може би ми прилича въпроса: „Драги приятелю, не си ли луд, че продължаваш да разсъждаваш и живееш като Дон Кихот?“ И бих си отговорил честно: „Сигурно съм луд, но оня, балканджията с брадата от Калофер, е сътворил утехата ми: „…Свестните у нас считат за луди…“.

 

– Грешни ли пътища избираме или грешни хора ни управляват – за да сме все в перманентност на кризи?

– Проблемите по този гигантски въпрос не са от днес. Мислите на видния представител на Просвещението, любимец и на съвременните политолози Шарл дьо Монтескьо отпреди три века, за това, че „всеки народ заслужава съдбата си, че всеки човек, който има власт, е склонен да злоупотреби с нея и че всяка власт корумпира, а абсолютната власт – абсолютно“, е моят отговор, който отдавна е вкарал в път без изход, не само нашите народ и държава.

– Не е ли необходимо малко смирение за да имаме прозрение?

– Малко, няма да ни стигне. За прозрението-спасение, ще ни трябва много смирение!

Автор на интервюто: Венелин Терзиев