Всяка смърт е неизбежност – Венелин Терзиев
Непредсказуемост, неизвестност и неспирност е това, което ни се случва…
……………………………….
В безспирния кръговрат на живота прилепчиво живеем с усещането, че макар и изостанали от колоната на времето, неспирно усещаме неспирния му подтик да подтичваме в неговата неизбежност.
Независимо от нашето желание, което е толкова временно, да се опитаме да позабавим движението си, то ни кара да вървим все напред и напред. Няма очакване за обратно движение, независимо от някаква определеност на законите на физиката. Дори няма силата на повторяемост, а само усещането за същата.
Листата овъргаляли се от есенната влажност полепват по подметките на обувките ни и остават стоически там невъобразимо дълго време, независимо от нашето усилено въздействие да се разделим с тях. Може би това е последното им усилие за оцеляване и вопъл за живот. След продължителната ни намеса ги оставяме отново върху асфалтовата повърхност, за да укротят своето присъствие.
Останалата сутрешна мъгливост напомня, че денят се е пробудил и дори се опитва да бъде в свята дневна значителност. И той върви напред и дори не се обръща, за да отбележи случващата се действителност. Нашата вътрешна суматоха дори остава незабелязана от него; нашата загриженост е пропиляна за неговото внимание, а ние сме останали с усещането, че сме забележими, че сме съзнателно значими за деня, който се промъква спокойно и остава във времето и пространството завинаги.
Излъгана надеждност, пропиляна възможност, неслучила се действителност и това е част от днешното преживяване, което преминава и потъва в нетленост.
Погледите ни лъкатушат през преминаващите и заобикалящите ни предмети и хора и дори не отчитат техните контури, а остават само като пребледнял фон на всичко това.
Поредното листо се е закачило на ръба на обувката ни и се е свило, за да се предпази от нашата агресивност, която иска отново да го изхвърли на уличната самотност. След известна последователност на нашите действия то се отнася с определена безгрижност в телената ограденост на двор. Намусил се дори на себе си самия, в подредените редици на стобора наперено се перчат и открояват единствено няколко кола, дълги години поддържали градинските домати, но днес са оставени дъргалясали и непочистени. Може би някой порив на вятъра ще го освободи от телената плененост и ще го запрати в приют на бедни есенни листа.
Оставаме в поредната неизбежност на деня, който придирчиво се прибира в себе си и ни оставя спомена за хлъзгавите, почти обезцветени есенни листа, които си търсиха дом в нашите обувки. Намираха временна спирка върху тях и напускаха, за да намерят своята неизбежна смърт.
Автор: Венелин Терзиев
