Николай Владимиров в болезнено честен разговор за силуета на болялото от неизживените спомени за влюбване

Кои рани оставиха най-дълбоки следи в душата Ви?

Споменът за неживяното оставя най-дълбоките следи, добили белези, които никога не хващат подходящата коричка. Когато си дете най-страшното за теб е да изгубиш някого, срещайки очи в очи смъртта за пръв път. Когато пораснеш, най-страшно е пропуснатото с някой жив, с когото е могло, но повече няма да бъде поради куп причини. А ти се иска да беше различно.

 

Какво оставиха „21 влюбвания в теб“?

„21 първи влюбвания в теб“ е еманация от многоточия. То е поредната стълба към небето с един, въпреки опознатото в него. То е когато нищо не е наред да заспиваш и да се будиш до него, сякаш едва започва да убива ада в теб и е винаги различно хубаво.

 

Защо Вашите гълъби са безработни?

Гълъбите са случайни писма, пъхнати в пощенската кутия на дните ти. Никой не им е плащал за това, никой не го е изисквал. Храниш ги, разчел крилете им. Защото на гълъбите не им се налага да работят, за да си купуват илюзия за свобода. Те сами си я взимат, защото нямат нищичко за губене.

 

Кога се чувствата безпомощен?

Безпомощност е да знаеш колко много живот е останал в духа на любим за теб човек, а да не можеш да спреш смъртта в него да си довърши играта и да ти го отнема, както и да се опитваш да го задържиш за себе си.

 

Писането не е ли еманация на превъзмогната болка и болезнена чувствителност?

Писането е силует на болялото. Докато болиш, отвътре в теб твърде много кърви, за да изплащат думи. Писането идва после, ръка за ръка със страха да изкрещиш и изшептиш едновременно каквото те е рушило, за да не вземе да повтори пак.

 

Как се справяте с неистината?

Неистината може и да е само заблуда, която носи кожата на всеки. Никой не е избягал от нея. По-страшно е, когато е съзнателна лъжа и те гледа безсрамно в очите. Тръгвам си и я оставям да плаща цената за своя сметка. Нямам нужда от склад за чужди лъжи в себе си.

 

Как лекувате Вашите рани?

Не ги лекувам. Оставям ги отворени – така през теб минава живото, за да изреже филма на населеното мъртво.

 

Семейството не е ли безопасен пристан за душата на един творец?

Семейството е пристан на доверие, че даже и в моментите на умопомрачение няма да го предадеш. Но болката няма котва, та насаме намира своя бряг, където да се надмогне и прехапала устни да изтече най-после между пръстите. На този бряг никой друг не може да ти помогне. Хващаш се за кръста и се изтегляш от пясъка, преди да те е погълнал.

 

Кога летите и кой или кое Ви помага в това начинание?

Има едно особено летене и то не е на небето, от което тъй лесно да паднеш. Летенето ми се случва след като мине самият полет. И сянката на птицата е птица, защото се учи да лети върху земята.

 

Къде откривате мечтите си днес?

Мечтая да срещна лице, което да не лъже себе си. Но не съм сигурен,че ако съществува, ще е наистина щастлив, защото някои мечти са чудовища. Ако не могат да носят товара на осъзнатата истина за света, който ги заобикаля.

 

Кой е Вашия космос?

Космосът ми е Човекът, в когото се влюбвам. Въпреки всички пропасти в него.

 

…после я срещнах –
носеше лицето ти
вкуса ти мириса и думите
всичкото ти носеше
и не беше смърт
и не беше а е
умиране
още
и в него ти си печатът
върху недочетено писмо…

Кога разбрахте и усетихте смъртта по този начин?

От абсолютно първото си влюбване, когато разбрах каква точно е цената на умирането. Измерва се в два въпроса: „Има ли споделеност на чувствата?“ и „Дали ще изстина към този, за когото умирам?“

Любовта е процес на смъртта. Колкото по-бавно те убива, толкова повече те тегли да я живееш като за последно.

 

Какви останаха историите в „Нехартиени спомени“ за Вас?

„Нехартиени истории“ не са разкази за мен, те са хора. Връщам се постоянно към чертите им, към казаното от тях, към премълчаното. Проигравам като различни сценарии съдбите им, търся в мен самия най-щастливите техни развръзки. Искам да вярвам, че каквото и да ги е боляло, ще мине. Или поне ще намалее. Нося раните им и те пулсират по мен, за да не забравям кои са. И се надявам да ги срещна пак. След като всеки от тях е преживял своя толкова чакан катарзис.

Николай Владимиров Владимиров е роден през 1981 г. в град София. Завършва 33 езикова гимназия с английски език и специалност право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор на 17 книги, от които самостоятелни два романа, една книга с есета, две с разкази, 8 стихосбирки и четири съвместни книги с поезия. Един от създателите и бивш редактор на Нова социална поезия. Съставител на две Антологии на младите български таланти – 2007 и 2008 г. Създател на Новото поколение – неформална серия от събития, даващи възможности за изява на млади творци, които имат нужда да бъдат чути и четени. Част от издателство „Бокал 77“, създало и издало първата след близо трийсетгодишно чакане Антология „Съвременна българска поезия“, имаща за цел да обедини едни от най-добрите поети на България, независимо от личните им отношения и различия. За да са пример за поколенията.

За него Маргарита Петкова пише: „Ако някой ви каже, че да пишеш за поезията на Николай Владимиров е лесно – не му вярвайте. Ако някой претендира, че поезията на Николай Владимиров е лесна за четене – не му вярвайте. Каквото и да ви кажат за поета Николай Владимиров, подхождайте с необходимата доза недоверие. Защото неговите стихотворения трябва да се прочетат. Да се изкатериш по своеобразната им стълба стих след стих, да се спънеш в убийствена метафора, да се подхлъзнеш по още по-убийствена конкретика, за залитнеш в чувството, което си е чисто авторово, но да стане твое и да се плеснеш по челото, че да, точно това изпитвам, а си мислех, че е неназовимо. Е, Николай притежава таланта да назове всичко. С точното му име. Дори на първо четене да не му вярваш. Защото в края на краищата провиждаш как целия екзистенциален космос в поетическото изкуство се е побрал в една обикновена стая, обзаведена с обикновени мебели, с обикновен градски пейзаж зад прозореца, а отражението му проблясва в чифт дамски обици, пронизва петте ти сетива, завихря ги, докато ги оплете в шеметно кълбо. Кълбо, от което ако успееш да хванеш нишка, ще те отведе до най-сакралните глъбини на Поезията. Тогава ще осъзнаете поезията на Николай Владимиров. И ще го следвате, защото с тази нишка „Мъжът, който топи обици“, ще разтопи сърцето ви. И ще ви топли в стаите и във вселените ви. Повярвайте му!“

Автор на интервюто: Венелин Терзиев