Наскоро излезе от печат „Музеят на живота“ (изд. “Богианна ООД”) – шестата стихосбирка на поетесата Цонка Христова. Редактор на книгата е Юлий Йорданов – писател и литературен критик.

Цонка Христова живее и твори в гр. Дряново. Завършила е специалност „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е като журналист, музеен специалист и учител. Член е на СБП. Нейни стихове са публикувани в Северна Македония, Сърбия, Турция, Молдова. Носител е на над 20 национални награди за поезия и публицистика. За книгата редакторът Юлий Йорданов споделя: „Признавам си, че четох стиховете с такава ненаситност, с каквато морният пътник в зноен летен ден пие вода от бистър планински поток“.

 

НАКРАЙ СВЕТА…

Поисках неразумно накрай света да стигна Обух крилатите обувки,
нарамих смело всичките си грижи и тревоги,
за да ги хвърля, като стигна от пропастта във бездната. Ала докато пътувах,
светът минаваше през мен и аз– през него.
Той бе в мен
и аз го притежавах.
Аз в него бях
и като в тунел се лутах.
Това, което в себе си намерих, бе моето спасение.
Това, което не успях да видя в тъмното полека-лека ме погубваше.
Накрай света,
Бог се сгуши в шепите на вярата, за да се утеши и да се назове.
Но там не откри името си,
А сенките на минали желания.

 

XXX

Покани ме
в една незнайна вечер на среща.
Сложи луната на масата да ни свети.
Разсипи залеза в чашите.
Нагости сърцето ми
с вълшебни приказки. Оркестърът от щурци нека разкъсва сантименталната гръд на нощта.
Но ти говори, не спирай, наддумай щурците.
После ме вземи в шепи и плисни на лицето си моя образ,
разсипан в хиляди светулки.

 

РЕКВИЕМ

В иконата се отразява далечната душа на църквата.
Богородица не държи младенеца, а комат хляб и чаша вино.
Неговото тяло и Неговата кръв ронят трохи и капят
по дъсчения под, застлан
с килим от стъпки и колена, извезан с прошепнати молитви. Иконата плаче с восъчни сълзи по 40 стотинки едната.
В очите ѝ се отразява животът на еднодневките,
които не успяват дори да се помолят за един миг светлина,
за една глътка въздух, за една капка любов,
преди мракът да ги залепи за устните ѝ.
А тя с досада да мигне с клепачи
и да подари телата им на свещите.
После да изпие виното
и с трохите да нахрани мравките- единствените живи обитатели
на вярата…

 

XXX

Поетът и читателят
са клоун и ездач на бикове.
А между тях арена,
на която биковете
пробождат безжалостно
презрели плодове,
усмихнати широко.

 

XXX

На Колю Фичето

Църковен храм в малкия град.
Изсъхват, проснати на двора му,
илюзии и обещания.
Светлинките на свещите
огряват звездните ореоли на светците.
Влизаме, приведени
като прекършени клони,
и усещаме старинен благослов.
Защото светците от векове са се споразумели
за равенство пред съкровищата на вярата.
И Първомайсторът е построил храма
с молитва и благоволение
от всички богове.
Но ние – известните в уравнението на живота –
се промъкваме на пръсти
в тайнството на светлини и сенки,
плюсове и минуси…
И разкриваме скобите,
за да постигнем неизвестното
и да се помирим с различието.

 

XXX

Земята се завъртя наобратно
в съня си.
Пълзящите се изправиха,
а извисилите се
запълзяха.
Тържество на илюзиите.