Тази зима Жорко се разболя само веднъж, но много лошо. Три часа и трийсет минути никой не можа да разбере какво му е и какво трябва да се направи. Докато накрая детето вдигна температура и майка му извади чантичката с лекарства, за да даде хапче. Дали защото беше вече изморен или защото лекарството веднага подейства, Жорко заспа. Таткото го пренесе в стаята, погали го и загаси лампата. Момчето се завъртя веднъж, два пъти, прегърна възглавничката си и изведнъж усети, че нещо шава. Опита се да го напипа, но то беше вътре в тялото му и мърдаше, пощипваше го, боцкаше и сякаш искаше да му каже нещо.

– Чудна работа!, рече си насън Жорко. Кой ли е това? Не може да е хапчето, което изпих, обаче…“Нещото“ в това време се придвижи към една пролука в гърлото му и заговори с човешки глас:

– Аз съм твоето Духче. Не бой се от мен!

То отново се раздвижи и Жорко усети как ръчичките му се повдигат и падат, повдигат и падат без той да влага усилие. Обърна дланите си нагоре и видя колко са мръсни. “Нещото“  започна да нарежда:

– Виж колко бактерии имаш под ноктите! Можеш да си направиш цяла картина с тях. – И наистина Духчо взе една клечица, издълба всичкото черно изпод ноктите му и нарисува върху възглавницата делфин. Защо делфинче ли? Защото момчето много обичаше филма „Ум, белият делфин“ и се възхищаваше на морския бозайник.

– Ако не престанеш да си гризеш ноктите и не си миеш ръцете, винаги ще си болен! – скара се Духчето и започна да пълзи към краката.

А стъпалата на Жорко също бяха зачервени и подути. Цял ден вчера беше тичал, без да спре да си почине. Петата го сърбеше, коляното го болеше, но момчето вечно бързаше за някъде, без да се оглежда.

– Ако не се погрижиш за крачетата, няма да можеш да тичаш. Не бързай, всичко е напред. Духчето погали нозете му без дори да ги докосва и синините веднага изчезнаха.

Пътешествието продължи към коремчето на момчето. А там живееше Желанието – „Искам сладко, искам шоколад!“. Всички полезни зеленчуци – броколи, тиквички, грах бяха „Ужас“ за Жорко. Наложи се Духчето да чисти и там.  А когато приключи със стомаха, се насочи към главата. Под вечно рошавия перчем се криеха толкова дяволийки, колкото само момче на 6 години може да си представи. Той вечно имаше идея как да ядоса майка си и дори го правеше с удоволствие. Просто така. Или ще изсипе кремчето на пода и ще го размаже, докато стане мазно петно. Или с ножичка ще изреже тениската си, вместо хартиената фигурка.

– Майката ти е за цял живот! Ако днес ти си лош и нелюбезен, утре тя няма да те послуша, скара се отново Духчето на Жорко и в този момент той се разсъни. Стаята беше пълна със слънчева светлина, а от болестта му нямаше и следа. Само една сълзичка до лявото му око напомни за посещението на Духчето. То беше излязло с нея и му махаше с ръка.

„Послушай ме и ще бъдеш здрав!“, усмихваше се Духчо. „Винаги можеш да ме викаш отново и пак!“ Жорко също му махна за сбогом и тръгна към банята да се мие, а след това хапна най- вкусната закуска, която майка му приготвяше – палачинка с мед.

ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:

Микробното изкуство или агар арт е произведение, създадено чрез култивиране на бактерии, дрожди и микроскопични гъби. Те се събират с тампон, сеят се върху хранителна среда и след 24 до 48 часа прорастват и стават видими за нас.

Цветовете зависят от характеристиките на микроорганизма и средата, върху която е посят. Той синтезира пигменти с различна цел, напр. като защита от ултравиолетовата радиация, като резерв на енергия  или като предотвратява растежа на конкуренти. След като се сдобием с различни цветове, започва същинският процес на рисуване, който се извършва с бактериологично ухо или т.нар. йозе – метална примка, с която се взима малко количество от микроорганизмите и се нанася върху новото „платно”. Първоначално се виждат само щрихите, а цветът се появява, когато бактериите се развият и картината буквално оживява.

Първият познат агар арт художник е Луи Пастьор, на когото дължим откритието на ваксините, пастьоризацията и бактериалната ферментация.

Не се опитвайте обаче сами да правите такива картини, защото може да се заразите.

Автор: Мая ЛАЛЧЕВА

* Текстът е част от детската книжка на Мая Лалчева “Дружба завинаги. Приключенията  на Жорко и Врабчо Страшников”, худ. Любомир Михайлов (изд. “Мишлена”, 2024)