Разказ – Николай Владимиров
Ранна сутрин, небето все още си чисти гърлото върху паважа. Нощната буря е изтъркаляла цяла размазана серия от камъчета и кал по алеите. Тук-таме счупени клони и червеи. Не е изсъхнало. Още мирише на дъжд. Както се казва – не е като за пред хората паркът. Но аз вървя, слушам птиците и вдишвам влажния въздух, сякаш дете, опитало бонбон. Пред мен подтичва, ходейки, една непозната. И размахва ръце, все едно е в басейн, все едно плува в стил Бътерфлай. От време на време си дава почивка, обръща назад глава и издиша. Висока, кокалеста жена в напреднала възраст, в бял суичър и камуфлажен клин с цвят на кожа. Нескрила под фон дьо тен или грим нито бръчка, с бледо червило и немалко сенки под очите (светлозелени). Приблизително може да ми бъде баба. Следвам я несъзнателно. Просто пътят ни се е пресякъл. След десетина минути изтощена и задъхана сяда на първата пейка, малко встрани от алеята. Сядам насреща, правя се, че скролвам на телефона. Но всъщност я наблюдавам. И аз не мога да си обясня защо. Може би наистина ми напомня за баба…
Не след дълго на нейната пейка сяда млад мъж, около двайсетина годишен, с чисто черна тениска дънки и маратонки. Без щампи и украшения. Дългокос, с леко набола брадичка и с пъстри очи. Познават се. Не си разменят нито дума, но усмивките им се засичат. Вероятно са баба и внук. Или в краен случай – син и майка.
Да, ама не! Тъмният награбва мадам Бътерфлай и я целува по устните. По френски даже. Държат се за ръце, галят се. И не им пука кой ще мине, как ще ги загледа. А не липсват цъкащи с език. Не в буквалния смисъл, разбира се. Но минават последователно два “анцуга” и гледат кисело двойката. Следва и майка, бутаща количка, която се ухилва иронично. Хващам се, че и аз зяпам мнително. И може би, без да съзнавам, леко осъдително. Защо? Нима е толкова страшно двама да се обичат, въпреки очевидната разлика във възрастта?
Защо, когато зърнем нещо нетипично, го сочим с пръст и заклеймяваме? Нима сме били в същите обувки?
Сякаш този сутрешен парк се провиква:
„Не е редно, засрамете се, на тия години тая не може себе си да пали, камо ли да я запали някъв пешлигар, който още не може добре да го вдига! Тръгнали да се лигавят и да развращават децата!”. Така кънтят спестените наяве гласове, отминали на бърз ход край Забранената двойка. А Тъмният пич най-безцеремонно изкарва от джоба си кутийка и я поднася с трепереща длан на мадам Бътерфлай. По устните ѝ се изписва “Да!”. Не, не е пръстен. Обици са. Две пластмасови топчета навярно. Но за нея те са като пръстен. Веднага си им намира местата. А прилича на жена, която вече не носи обици отдавна (ако изобщо някога е носила).
И аз крещя вътре в себе си – “Да!”. Вече не съм: “Да бе, да!”. Не им знам историята и хавата, не им познавам болчиците и живота, дори не им разпознавам лицата напълно – заради сенките на дървото, които падат отгоре им. Но знам, че в този миг изпитват щастие. И ничие чуждо мнение няма значение. Ничие лошо око не може да им е на уроки. Никое хладно “Хората говорят”.
Колко ли много любов сме пропуснали само заради едно “Хората говорят”… Колко ли рани сме си нанесли сами от страх какво ще си помислят другите, ако се обичаме открито… Поради измислени табута, забрани и предразсъдъци кой с кого трябва да бъде. Кое било угодно, кое не…
Колко ли много любов няма как повече да си върнем, ако ѝ е отминал моментът в игра на жмичка и зашити устни… А ето – Тъмният пич и Бътерфлай са онзи среден пръст срещу всички, които смятат да ги сочат с пръст.
Светът е много повече от топчест бръмбар, който се свива около себе си – върху някоя алея в парка.
Светът е любов. Стига да се осмелим на нея и да я изтанцуваме на босо. Въпреки обувките на другите…
Автор: Николай ВЛАДИМИРОВ
