Следобед, в квартала. Леко подухва, падат узрели черници в детската градинка. Просто минавам на път за метрото. И тя просто минава – лелката с пуснати, дълги коси, леко мътен до кърваво поглед, черна кожена пола, открила разширените ѝ вени. И каишка за куче. Движи се леко, ефирно, сякаш танцува, леко повдигнала захабеното бяло на старите си маратонки. И подвиква:

– Тук, Кори, тук! Няма да те търся после в тревата, идвай, има кърлежи!

Оглеждам се наоколо. Тук Кори, там Кори, няма Кори. Решавам да помогна, без изобщо да ми влиза в работата:

– Да ви потърся кучето? Сигурно е някъде зад входовете…

– А, тук си е, не виждаш ли, бе, момче?- сопва се лелката – Ха, погали го, не хапе.

И ми подава каишката. Каишка за куче. Без куче.

– Казва се Кори. На Кори Тейлър. Сан Бернар. Доста космоляк пуска. Но какво да го правиш, дете ми е, пускам прахосмукачка по два, три пъти на ден. И обирам.

Стоя леко стъписан, с ръце в джобовете на дънките.

– Е, не щеш да го пипнеш- муси се леля Каишка – явно те е страх от кучета. Или мразиш животни…

Добре, ще се вържа на тая игра. Правя се, че галя Кори.

– Душица – просълзява се лелята – свикнахме да движим заедно. През пандемията, че нали помниш – даваха да се излиза, само за да си разходиш кучето.

Сядаме за кратко на близката пейка. Черпи ме с бонбони от кварталното магазинче. Разказва ми – името ѝ е Сийка. Живее сама. Две мъртвородени деца. Мъжът ѝ се обесил в Курило. Трудно общува с хора, защото гледат лошо нея. И Кори.

– Ти си изключение!- прошепва и разрошва невидимата козина на Кори – искаш ли понякога да го разхождаме заедно?

Кимам с глава утвърдително.

– Хайде, че трябва и да яде нещо. До скоро!- внезапно се сепва, стисва здраво каишката, и хуква към съседния вход.

Седя с буца на гърлото, в скърцащата със зъби мотриса. И не мога да преглътна Кори.

Не е единствен. Кварталът, градът, светът….пълни са с въображаеми кучета. Някои от тях още не са излезли на светло. Толкова много самота на каишка. Само защото навремето сме оставили някого сам. А той никого не е имал. Нима и ние утре няма да изведем на разходка самотата си? Полудели в себе си от тишина, която шумно ни заобикаля.

А е можело да се намерим….За да няма Кори’та до нас. Които бавно убиват…

 

Автор: Николай ВЛАДИМИРОВ