С мъничко прииждаща светлина започва всеки един човешки живот и тя е толкова непозната, че заслепява мътните току що проглеждащи очички. Търсещи ръчички и телце, което иска да усети топлината на телата на своите родители и да потъне в своя недокоснат свят. Какво вълнение идва в човешката ни душа, която се е смирила като никой друг път, за да стори път на новия живот.

Всяко пробуждане на този нов живот ни кара да стоим изправени и дори в някакъв просънен екстаз да сме в готовност да му се притечем на помощ, да го усетим и да го оставим да бъде част от нас самите.

Безсънните нощи ще се трупат в своя безспир, сънливата ни разрошена външност ще издава непрестанната умора, която не ни кара да бъдем лениво изморени. Всичко това ще остави картини, заемащи особено място в настървеното от очакване съзнание, и ще ги прибира в своята кутия на новото рождение.

Никой не може да предскаже идващите тъмни облаци, градоносните урагани, придошлите като пролетен ветрец пясъчни бури, стихиите от щастие и мимолетно споходилата ни радост. Всичко ще се трупа ден подир ден, ще се събужда новото очакване на идващото утро и отново ще заспива в ненадейната тъмнина.

За да се превърне в част от смисленото преживяване на живота ни, който се е родил в своята човешка необходимост да съществуваме и занапред.

Сега ръцете ни вече не са толкова гладки както преди, очите ни не са толкова безметежно реещи се, като в едно минало очакване, сърцето ни преглъща поредната отвара на отминалия ден и ние сме някак безчувствено щастливи, защото сме имали необикновената възможност да посрещаме и изпращаме деня, да отмерваме умиращите ни неведнъж души от поредното наскърбително препятствие и все пак – да продължим да вървим към следващото ни неизвестно очакване.

Какво вълшебство е това съзерцание в пространството и времето, което ни е донесло толкова добри мечти.

Всичко това се опитахме да съберем в мисли, които преминават във времето, и намират своите пространства – оцелели, за да останат събрани в нашите сегашни спомени.

Ще продължим да търсим своите мечти, за да ги събираме в нови и нови спомени, които да намерят място в оставащата мъдрост на новия живот.

…..

Всичко това събрах в купчина прииждащи мисли и връхлитаща чувствителност, в редички от думи, които придават определеност и смисъл на изреченото по един по-особен начин, който няма претенции за нищо друго, освен за истина и искреност на написаното.

Спомоществователи в предаването на тези думи станаха Tetradkata.com – място, чрез което можем да съхраняваме и споделяме онова, което създаваме – без предразсъдъци, с вдъхновение и амбиция за коректност и последователност. Иван Христов, Калоян Христов, Лъчезар Йорданов и Габриела Христова – благодаря!

Изисканото и интелигентно звучене на поизгладените с ихтимански хъс текстове е част от усещането, което създава прецизното редактиране на тези неочаквано придошли на гости текстове от една жена с елегантен вид, който не започва от открояващото присъствие на цветността на обувките, а е и в една особена интелигентност на душата ѝ – Силва Василева.

Литературният ореол дойде доста по-късно от една неслучайна среща с една достолепна жена, за която подреждането на думите е еманация на нейната взискателна чувствителност – Иванка Павлова. Претенциозното достигане до читателите на литературно списание стана при възможното съчетание на картини с думи и багри и не без помощта на свободолюбивия дух на безспорно смелата Габриела Цнева.

Знаем, че журналистиката, особено тази в радиото, си служи с къси и прости изречения. Преди повече от две години още една такава неслучайна среща постави на изпитание сложността на изказа ми и се опита да го вразуми, но за кратко и му помогна да остане непокътнат върху страниците на най-стария ни регионален вестник. Срещите бяха дълги и кратки, мислите в различни посоки, но текстовете оставаха обладани от невъобразимо сложния си хаос във вестникарските страници и с риска на журналистическата строгост на главния редактор Минка Минчева.

Приумиците на младия фотограф, а иначе електроинженер и учител в една професионална гимназия –  Божидар Генков, попълниха усещащата се тишина след изречените думи и дописаха недоисказаните.

Предизвикателството да придаде приемлив образ на това получило се нещо неслучайно отиде при младия и напорист архитект Десислава Димитрова.

Всичко това поднасяме с молбата да простите нашата смелост на хора, които в своето образователно начинание са отделили време за инженерната и техническа подготовка и да не наказвате нашата дързост с безмълвие. Ние ще приемем и вашето дълбоко отрицание, и вашето възклицание към човешката ни доброта.

БЛАГОДАРЯ ЗА СЪПРИЧАСТНОСТТА И СМЕЛОСТ ДА ПОСТАВИТЕ ВАШИЯ ЕНТУСИАЗЪМ И ИМЕ ПОД ТАЗИ КНИГА НА МЕЧТИТЕ!

Автор: проф. д.н. Венелин Терзиев

* Снимка: Божидар Генков