Текстът е втора част от интервюто-беседа с Георги Янев и Христо Карастоянов, проведено по повод годишнината от рождението на Гео Милев на 15 януари /Част 2/

Интервюиращ: Невена Борисова

 

(Към Христо Карастоянов)

– „Смъртта наистина живеела живота му“, пишете в „Една и съща нощ“. Наистина ли е бил обречен Гео Милев, и защо?

Христо Карастоянов: Чисто физически – да. Обречен е бил. И това го твърдя не аз, а самият Мильо Касабов. В записките си за Гео Милев (апропо, едно от най-разтърсващите четива, които съм виждал!) той на няколко пъти казва, че Милев стремително е ослепявал и с другото си око.

Впрочем аз това съм го виждал. Имахме един отличен поет, Георги Братанов, който още от юношеството беше с изкуствено око и който доста бързо ослепя и с другото. Не отведнъж, но наистина бързо… Пак Мильо Касабов пише, че Гео Милев всъщност си е отивал…

А ако имате предвид дали е бил обречен като човек в обществен план – мисля, че и това изглежда е достоверно. На такива като него властта не е прощавала. А той, доколкото разбирам, не е можел и да си представи, че може да замълчи.

 

– „Една и съща нощ“, както и вторият роман, този за след смъртта му – „Животът няма втора половина“, звучат като свидетелски откровения. Общото усещане е, че художествена проза и реалност са се преплели по естествен и органичен начин. Какъв беше творческият процес около написването?

Х.К.: Историята за другаруването на Гео Милев и Георги Шейтанов, резултат от което е великолепното списание „Пламък”, ме занимава от няколко десетилетия. През всичките тези години не помня да ми е минавало през ума да се захвана с книга за тези двама души. Ако все пак ми е хрумвало такова нещо, то вероятно ще да е било по посока на литературно-исторически опус – за какъвто никога не съм се чувствал подготвен – или по посока на някаква публицистика. Само не и проза.

А подтикът да я започна бе един съвсем простичък въпрос. Рекох си: “Абе, този човек, Гео Милев, дето на портретите изглежда спокоен като лебед, тая чудовищна рана боляла ли го е?”.

И понеже нищо не разбирам от тия работи, разпитах позната – очен хирург – и от нея научих, че не просто го е боляло: боляло го е зверски! А в същото време е работел като обсебен. Самият той споменава в едно писмо, че главата му се пръска като се наведе да пише и че не може да работи повече от час… Следователно е преодолявал тая постоянна и жестока болка в името на онова, за което се е смятал за призван.

И Гео Милев оживя. Прощавайте за клишето, но си беше точно така: просто оживя. И всички онези спомени за него, писма, документи, литературното му наследство, чудовищната му публицистика – всичките тези неща, които уж знаех преди това, зазвучаха съвършено другояче. Друг начин, освен пак с клише, не мога да го кажа: зад всичките тези неща вече имаше не суха биография от енциклопедиите, а човек.

 

– Какви източници ползвахте?

Х.К.: Хм… Ами открити източници, свободни за ползване места! Сега не е толкова трудно, не е като едно време… Вижте, то всичко е било просто пред очите ни. Само че не сме му обръщали внимание. Дори и в най-помпозните мемоари например може да се намери между редовете някое зрънце човещина.

Но най-вече „Баща и син“ на Янев! Тая книга я опосках! В нея има всичко, което ми беше нужно. Направо го окрадох, ама той е добър човек, не ми се разсърди.

 

– Радваха ли се двата ви романа, както и постановката „Гео“, на интерес в достатъчно удовлетворяваща за Вас степен?

Х.К.: Ако ме питате за книгите… – май да, те имаха някакъв успех, особено „Една и съща нощ“. Само ще кажа, че толкова много пътувания, толкова много срещи с читатели не са ми се случвали никога преди това и никога след това.

Що се отнася до „Гео“ на Иван Добчев в Народния театър… Там работата е по-двусмислена. То при Иван Добчев винаги е така: или „осанна“, или „разпни го“. На мен ми хареса – твърдо. Не само защото беше по романа ми, а защото ние двамата с Иван с толкова различни изразни средства вървяхме в една и съща посока… По онова време обичах да се майтапя: “Два „Икара“, три „Аскеера“ – що е то?”. „Гео“ на Иван Добчев, разбира се. Така си беше де. Дори се стигна до един прецедент: Леонид Йовчев и Валентин Ганев бяха номинирани за „Аскеер“ в една и съща категория за една и съща постановка! Иван получи наградата за режисура, Христо Намвлиев за музика.

И при всичките тия награда предишният директор Донкин тихо и кротко свали постановката. Думата не е точно „свали“, разбира се, просто тихомълком престанаха да я програмират. Уж поради липса на продажби. Което изобщо не бе вярно! Бях на последното (както се оказа) представление – партерът беше пълен. Хайде, да кажем, че това е лично усещане, мил спомен, пък спомените лъжат… Спомените лъжат, но сметките – не.

 

– Геомилевската личност очевидно е неизчерпаема откъм генериране на смисли. Какво ново знание за личността му, както и за отношението му с властта носи излезлият през 2022 г. филм „Гео Милев в лабиринта на времето“?

Х.К.: Според мен този филм е извънредно важен и много актуален с две неща. Дали Костадин Бонев и Константин Петров като сценаристи, заедно с консултанта на филма Георги Янев, са си ги поставили като задачи още в първоначалния си замисъл, или те са се избистрили по време на работата, не знам, но резултатът е такъв.

Първо, авторите са поставили героя в един много ясно разказан отрязък от целия този шибан български ХХ век. Заради това са например всичките онези пълноценно използвани кадри и епизоди от тогавашните кинохроники. Заради това е било и цялото очевидно къртовско ровене из всички тези непознати за публиката архиви и перфектното използване на намереното. В този смисъл самото заглавие на филма е хем виртуозна метафора, хем пределно точно именно като насочващо. Не е случайно, че вътре звучат повече откъси от публицистични текстове, отколкото от художествени творби: точно те най-ясно показват позицията на поета във времето. Просто става разбираем всеки негов жест и всяка негова дума.

Второто нещо, което прави филма толкова актуален, е комай най-важното, което са постигнали авторите. Темата за отговорността на интелектуалеца! И то не само неговата позиция в объркани и барутни времена. Присъствието на Иван Добчев и Маргарита Младенова във филма е смразяващо, особено с въпроса на Младенова: „Къде беше ти, когато?…“. Къде беше, наистина! Грях ми на душата, но не мога да се отърва от усещането, че филмът е създаден само за да бъде поставен точно този въпрос. И не само в плоскостта „власт – интелектуалец“: там работата е ясна – властта не обича мислещия човек. Бонев не е „прескочил“ историческия факт, че Стамболийски прокарва една реформа, която зачерква самото понятие „образователен ценз“ и напълва държавните институции с нискочели необразовани лица. (Пък който иска може и сам да си припомни, че същото прави и Антон Югов след 9 септември ’44 г.!)

И въобще за кое време говори този филм, и кой е лабиринтът?…

 

(Въпрос към Георги Янев)

– “Осъден провокатор за насаждане на класова омраза с поемата си “Септември” е заглавие на в. “Зора”. Както посочвате, Гео Милев е първият осъден писател у нас за художествено произведение. Намира ли обществена подкрепа навремето той? Защо адвокатът му не е активен на делото?

Георги Янев.: Публикацията в “Зора” е доказателство, че някой в Царство България не е доволен от присъдата. Очаквал е друга, която е поръчал за следващия ден, 15-ти май!

За адвоката, някакъв провинциалист Станимир Лилянов, наскоро пристигнал в столицата, не ми се говори, неясна фигура е. Той присъства на делото, но закъснява достатъчно, Гео се е защитавал сам. Знаем, че е имал писмена защита, на разположение ни е днес, но близките и адвокатът са настоявали да не я чете, щял да разгневи съда. Той се съгласява и се защитава по определени точки, които обаче съвпадат напълно на писмената му защита, с тях също разполагаме. Нищо чудно и да е избухнал повечко… Лилянов пише спомени за процеса и така пише, сякаш е бил на него, а почти не е взел участие… По-странен е друг прецедент – Гео е записал за свой свидетел художника Сирак Скитник, добър приятел и сътрудник, за когото Гео има определяща роля за авторитета му на художник-модернист, експресионист. Сирак Скитник се съгласил да свидетелства в негова полза. Сутринта в съда отиват Гео, жена му и сестра му Мария. Минути преди началото на делото адвокатът Лилянов го нямало, нямало го и приятеля Сирак Скитник. Гео се разпоредил Мика да иде до тях и да го подсети, а той щял да си поеме защитата сам. Мария разказва в спомените си, че жена му я посрещнала намусена и й казала, че мъжът й отишъл рано до Драгалевци да поръчва рамки за картините си… След присъдата Мила плачела, Гео се смеел и я целувал с думите, че в затвора ще изкарва повече пари, ще пише, а най-сетне щял да се отдаде изцяло и на собственото си творчество, тя само трябвало да му носи листи и моливи… Тя ходила до Съюза на писателите, те реагирали загрижено, почти като Сирак Скитник!…

Иначе мисля, че присъдата, не на съда, а на институцията, която е една, е ясна: Гео Милев е “загърлен” не заради “Септември” и публицистиката му, това са наши вътрешни работи, дето още сме им свикнали, но да даваш информация на лейбъристите за зверствата в България, това не се прощава! И няма защо да се мисли откъде може да дойде щението Гео да го няма! Само за справка – след пресконференциите на лейбъристите в Белград и Виена и почти из всички столици на Европа България и Царя са поставени в изолация и им е обявено тогавашно ембарго – пада правителството на Цанков, идва Ляпчев с девиза “Со кротце, со благо и со малко кютек!”

И още нещо: повече от очевидно е, че отдавна забравените прокурор и съдия са пописвали стиховце и са защитавали определени естетически идеи… В тоя смисъл присъдата, освен политически характер, има и привкус на отмъщение! Отмъщението на графоманията и бездарието над талантливия и стойностния творец. Отмъщението на невежеството, както ще напише десет години по-късно покрусеният баща.

Последните думи при защитата си Гео произнася категорично. Ето ги: “Господа съдии, за честта на българското правосъдие не признавайте осъдителна присъда, защото с нея бихте нанесли удар, рана, петно върху родното изкуство и неговото развитие. Изкуството цъфти само на почвата на свободата. Не стеснявайте писателя, за да не убивате изкуството!”

 

– Наричате Гео Милев “радикал”, но и “оптимист”. Успява ли да остане оптимист той ислед инвалидизирането си на фронта?

Г. Я.: Сещам се, правих сравнение между бащата и сина. Бащата е реалист и реалистичен мечтател, а синът е иреалист и оптимист в помислите си. Това се отнася за характеристиката му преди войната. И оптимизмът му е по отношение на приятелите и човека изобщо. След войната и преживяното е друг човек – груб даже, понякога и циничен. Но точно тогава среща Мила – на улицата ги запознава Николай Лилиев и до края на Гео двамата с Мила не се разделят нито за миг, винаги са заедно и винаги са оптимисти за бъдещето. Мила омекотява до голяма степен насъбраната ярост в душата на поета. Тя остава оптимистка завинаги. Леда ми е разказвала, че майка й никога не се отчайвала – създала цяло женско царство в квартирата им: освен Леда и Бистра, Мила приютила и майка си, сетне приютила и щерката на покойната си сестра. На другата година предложила да си осиновят още едно момиченце – станали приемно семейство. Издържала ги Мила, само тя работила – превеждала и давала уроци по френски на богаташки деца. Един ден на вратата им потропал хазяинът – евреин и строго казал до вечерта да платят наема или на другия ден да напускат. Само Мила отсъствала, всички се изплашили и посрещнали Мила почти с плач. Тя се засмяла и казала, че до вечерта има време, все ще измисли нещо. По някое време взела малките Леда и Бистра и почукала на вратата на хазяина. Помолила го за услуга, били закъснели да й платят за уроците, та молела за заем от сто лева. “Ама разбира се, госпожо!”, подскочил евреинът, отворил едно чекмедже и отброил няколко банкноти.  Мила благодарила, подала му 50 лв. за наема и обещала скоро да се разплати. “Такава вечеря си спретнахме!”, разказваше Леда и додаваше: “Мама казваше, че този оптимизъм имала от баща ни, който не познавал отчаянието…”.

Това за жизнения оптимизъм, но за Гео може да се говори и за естетически оптимизъм. След операциите в Германия, позакърпен, но с ужасни болки в главата, той се втурва в българската литература със смелото списание “Везни”, с библиотека “Везни”. Пише статии, теоретични разработки за литературата и театъра, превежда от почти всички европейски езици, поставя пиеси в Народния театър, обикаля с лекции за модернизма и експресионизма из почти цялата страна. Гео приема, че експресионизмът е преход – старото отмира бавно и мъчително, новото трудно се ражда и още по-трудно се налага. Ключова дума е бунт! Точно в бунта срещу себе си Гео открива оптимизма! Затова любимите цветове са черният и белият. В “Септември” въвежда исторически и митични богове и личности, като има два полюса: от едната страна /черната/ са Царят и Генералът, а от другата /светлата, бялата/ – философи и поети. В сблъсъка помежду им авторът е на страната на хората на духа, не на войната и насилието, и дава предимство на свободата. Дори и възгласът ДОЛУ БОГ! е оптимистичен, защото става дума за изброените митични фалшиви богове от началото на човешкото съществуване, които в симбиоза с властта са държали човечеството в робство. Оттам и възгласът “Без Бог! Без господар!”.

 

– “У нас винаги е ставало дума само за едно: власт, не служба на народа, а “властване”, пише Гео Милев в статията “Българският народ днес”. Той не е принадлежал към никоя партия, за да говорим за политически убеждения, но как бихте обобщил обществените му възгледи?

Г.Я.: “Гео беше продължение и завършек на тате!”- пише Борис Касабов за брат си. И е прав. Бащата Мильо Касабов – книжар, издател, народен учител, с възрожденски ум и сърце, според мен поставя начало, поне в Стара Загора, на онова, което днес наричаме гражданско общество. Гео продължава мисията му и я издига на много високо равнище в национален план. И двамата са идеалисти, вярващи в народа си, особено бащата. И двамата мислят, че България ще се оправи като издига за свои представители само наследниците по морал  на Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и прочие…

Велики идеалисти! Ама май и народът ни днес е като тях! – унил и вътрешно напрегнат в оптимизма си!…

Гео е нямал политически пристрастия! Бил е ляв човек след войната, повече е клонял към анархизма, най вече в частта му за духовното извисяване на личността. Иначе не одобрявал терористичните похвати на анархизма. Кирил Кръстев, който запознава Гео и Шейтана, твърди, че Шейтанов по онова време бил в “отлив от терористичните практики”. Доколко е бил в “отлив”, това е друг въпрос. Както би казал Карастоянов, “Шейтана никога не е работил с приходни и разходни касови ордери, за да издържа “Пламък”, а е работил с един инструмент с дълго дуло!…”. Импровизирам, Карата (б.р. Христо Караславов) винаги ще го каже по-цветисто и точно!

Х.К.: Няма какво да добавя, особено пък цветисто. Но истината е, че според брата му Иван той в последните си години дори не е носил джобно ножче в себе си. Вече е разбирал, предполагам, че с пушки и взривове няма как да разшири влиянието на анархизма сред наплашения от кървища народ. А дали е бил Гео Милев анархист или какъвто и да било, аз няма как да знам, но имам вяра в думите на съпругата му Мила Гео Милева. В едно писмо до д-р Кантарев – стриктен събирач на историята на анархизма в България – тя му пише така: “Вие сте прав: Гео клонеше вече към анархизма и за мене беше ясно, че това става под Шейтаново влияние”. Нямам какво да добавя….