Месец за обичане – Невена Елисеева

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Януари

Никога не съм харесвал този месец. Коледната еуфория – колкото и да ми е неприятна – е оставила дупка във времето. Като досаден роднина, който ти се е тупнал за месец – не можеш да го понасяш, ама свикваш и ти е празно, като си тръгне. Обаче тази година е различно. Запознах се с Нея. Толкова е умна и интересна, дори с времето започвам да си мисля, че е красива, макар и в началото да не ми се стори така. Обещах ѝ да ѝ дам назаем любимата си книга и нямам никаква идея коя е тя. Снегът е станал на киша, но това сякаш не ме стяга в обувките като друг път. Достоевски?

Февруари

Студено е. Студът като че ли се пропива в косата ми. А трябва да бързам. Господи, дано не съм закъснял. Влизам вкъщи, там е още по-студено. Обувките ѝ ги няма, сивото ѝ палто виси като мъртва риба на закачалката. Ужасно е. Взимам телефона, звъня. Посреща ме студен женски глас, който ме информира, че в положението няма промяна и да спра да се обаждам. Да му се не види, толкова искам просто да я видя. Да ми каже нещо различно от крясъците, които си разменихме последния път, когато говорихме. Отварям си бира, нищо че е 14-ти февруари и сепредполага, че трябва да се наливам с вино и шоколад.

 

Март

Мисля, че започвам да сериозно да я харесвам. Вчера щяхме да ходим на изложба, но се оказа, че са я отменили. Аз всъщност не исках да ходя, гледаше ми се волейбол, но от приятелите си съм чувал, че на жените трябва да се угажда. А и, честно казано, ако тя е там, и изложба мога да изтърпя. Май това било влюбването. Нищо де, минавало с времето, казват. Та, изложба нямаше. Казва ми, че знаела някаква кръчма точно до галерията, имало телевизор. Можело вместо изложбата да идем да гледаме волейбола там. Ебаси пича е тва момиче, би казал Радо. Не ѝ го казвам, но си помислям, че ме е яд, дето не ѝ купих нищо за осми март, но не исках да се вземе насериозно. Може би утре ще ѝ купя цветя. Спомена, че не обича рози. Значи рози. Така де, ако на всички преди мен е казвала това с розите, значи никой не ѝ купува и тя ня го очаква. Ще е по-запомнящо се. А и обичам да я предизвиквам, все си мисля, че има повече в нея, отколкото тя самата си мисли. Пет или седем рози?

 

Април

Снова безцелно из апартамента. Страхувам се да погледна в ъглите, снощи ми се стори, че чувам демон. Предполагам, че след дългото отсъствие, зъбите им са още по-остри, а усмивките още по-гадни. Наливам си мартини. Тая бутилка май седи от поне две години, откакто и пердетата в хола. Те са все така яркозелени, а мартинито е отвратително на вкус. Нека ми е гадно, нека. Който не пази това, което обича, си го заслужава. Не, всъщност, аз не съм виновен. Тя съдбата ги решавала тия работи, казват. Не можа ли да го реши по-рано, само това се чудя, преди да съм затънал в мартинито и нейната тишина дотолкова, че да не разпознавам своята. Студено е, въпреки козунаците и шарените яйца по телевизора. Карай да върви, наливам си ракия.

 

Май

Окончателно го обичам това момиче. Не съм я виждал цели две седмици, отидена почивка с приятелки. Дори не ме попита имам ли нещо против, сякаш най-естественото нещо на света е времето ни заедно да се добавя към личното на всекиго, а не го отнема. Тъпо ми стана малко, бях предвидил да гледаме една постановка от автор, когото ми беше казала, че харесва, но нищо. Играят я и другия месец. Праща ми снимки от басейна, толкова е секси. Не, думата е по-скоро красива. Сигурно непрекъснато я заглеждат. Снощи и аз излязох с приятели, пийнахме. Някак спокойно ми беше. Все едно някой ме чакаше у дома и беше прогонил онези зъбати демони, които обикновено ми се хилят от ъглите на стаята преди да заспя. Чудя се дали не е прекалено рано да ѝ предложа да се нанесе?

Юни

Все още никаква промяна. Същият студен женски глас, същото нервно претупване на разговора, все едно досаждам. А аз просто искам да знам имам ли още време да я обичам, не, има ли тя време да разбере, че я обичам. Вън дърветата са почнали да цъфтят. Мразя ги. Мразя го тоя юни, дето е отпратил пролетта, понеже е изревнувал от радостта, която носи на хората, но е още твърде незрял, за да бъде лято. Целият е зелен като пердетата в хола и мирише на свежест. Трудно е да си мрачен в такова време. Дори демоните не помагат, макар че вече си ме навестяват най-редовно. Ама и те миришат на юни, а и сякаш са избледнели. Пердетата обаче – не. Все така весело ми зеленеят, сякаш нарочно ме дразнят. Наливам си уиски. Пускам волейбола и се надявам да ме държи далеч от телефона.

 

Юли

На море сме. Само двамата. Не съм предполагал, че един човек може да ми е достатъчен. Малко глупаво се чувствам даже, имам традиция да ходя на море с момчетата, но какво пък. Той и Радо миналата година ни заряза, а неговата връзка не изтрая и месец. А при нас е различно. И най-интересното е, че тя сама предложи да остана няколко дни след нея да ползвам бунгалото с приятели. Но май не ми се иска. По-скоро ми се ще да се натоварим на колата заедно и заедно да се върнем у дома. Още не си е разопаковала кашоните и искам да съм там, когато го прави. Толкова заразителен е ентусиазмът ѝ, сякаш най-якото нещо на света е, че има шкаф за чорапи и четка за зъби в банята. Демоните никакви не са се вясвали, може би магията за дом най-накрая е започнала да действа. Вика ме. Чудя се и днес ли да ядем хляб и сирене на плажа или да отидем най-сетне до онзи ресторант в града?

 

Август

Снощи се прибирах пеша. Вървях поне 40 минути от бара на Радо до вкъщи. Улицата се виеше като влакче в увеселителен парк – върти те, сякаш те дъвче между бордюрите си като между ченета, и хем те е страх, хем не можеш да слезеш. Пък и доброволно си се качил. Радо е на море с любовницата си и жена му върти бара. На него вече съвем не му пука, с тия две деца тя няма къде да иде, и той си прави каквото си иска. Едвам си тръгнах, че ромът много ми дойде. И Радовица това ми вика – лято, ти се наливаш с ром. Нека ми. Все повече си мисля, че не заслужавам нищо по-добро от махмурлук в мръсния град и неговите четиридесет градуса жега и четиридесет – алкохол. Вървя по улицата и въпреки тази жега ми е студено. Ръцете ме болят от усилието да скрия в джобовете си напрежението, които ще ми пръсне очните ябълки. Прибирам се. Палтото ѝ още е на закачалката. Може би трябва да извадя летните ѝ рокли от гардероба, може да си повярвам, че още е тук. Че не си е отишла или почти. Наливам си джин.

 

Септември

Късното лято е прекрасно. Слънцето е полегнало лениво на терасата ни и едва докосва чашата с мартини. Едва, едва, ама мартинито вътре сигурно се е сварило вече. Мина повече от час, откакто тя го заряза и хукна да купува пердета. Винаги така прави, когато се скараме – купува нещо за вкъщи. И все хубави неща избира, да ѝ се не види и жената. И хем ми е приятно и топло да ги гледам, хем ме боцва нещо всеки път, като се сетя, че всички красиви вещи в тоя дом са всъщност незаконните уродливи рожби на някоя кавга. Килимчето на патенца в банята, по което се заглеждат всички деца на приятели, е резултат на нежеланието ми да ходя на Коледа с техните, полилеят в коридора е от деня, в който за пръв път ѝ креснах да ме остави на мира, а чашите за кафе – в същия цвят като плота на кухнята – са защото не беше съгласна да ставаме кумове на Радо. Той верно изневерява на годеницата си, но не разбрах защо аз съм виновен за това. Тая кавга трая поне три дни, и още ми горчи всеки път, когато пия кафе в тия хубави чаши. Чудя се този път с какво ще дойде. Вярно, пердета каза. Трябват ли ни всъщност?

 

Октомври

Сякаш чак снощи осъзнах, че може би ще я загубя или дори вече съм я загубил завинаги. Тази мисъл от месеци лази като нахална муха по възглавницата ми, но се правех, че не я виждам. Счупих чашите в плота, който е в същия цвят. Дадох килимчето с патенцата на Радо, за децата. Пердетата подарих на сиропиталището. Дрехите ѝ изпратих на Червения кръст. Тя така и не събра сили да си ги поиска. Празно е. Поне навън е мрачно, октомври най-сетне се е сетил, че повече му отиват дъжд и сиви облаци, отколкото огнени дървета и топли ветрове. Мразя неосъзнали се месеци, мразя неразбрали, че трябва да си тръгват, роднини, мразя кухото им съжаление, мразя потупването по рамото и животът продължава. Продължава, ами. То това му е най-гадното. Наливам си вино. От ония бутилки, които бяхме избрали за сватбата.

 

Ноември

Сигурно е лудост, но искам да го направя. Не че тъпият подпис променя нещо, но искам някакси да ѝ кажа, че я обичам повече, отколкото тази дума би могла да предположи. Не съм поет, та най-добре да се скрия зад тези клиширани думи и да се надявам да разбере, че всъщност правя признание не пред нея, а пред себе си. Не ме интересува дали ще се събуждаме всяка сутрин заедно, дали ще заспиваме скарани, нито дори дали ще сме на едно мнение относно бъдещето на децата си. Не ми пука дали майка ми я харесва, дали може да прави мусака, дали светлината на любовта ще огрява вечно пътя ни или там каквото четат в гражданското. Просто искам да знам, и тя да знае, че откакто нямам демони, а имам нейното присъствие, дори когато я няма, тоя свят започна да придобива някакъв смисъл да го има. Нещо, което преди винаги ме тормозеше – безсмислието на цялото изобщо понятие за съществуване – споделено с нея, сякаш стана симпатично. Понякога се чудя дали не е ангел и ми иде да изкрещя Господ е българин и пак се чувствам глупаво. И си казвам, че това е сигурен знак за обичане. Господ е българин и иска да съм щастлив. Някой бог някъде много иска да съм щастлив. Къде да му запаля свещ?

 

Декември

Късно е. Страхувах се от това, и с право. Ангелите – противно на собствената им природа – не ти се дават доживот. Гонят демоните и те оставят със самота, която понякога е по-лоша от ухилените зъбати усмивки в ъглите. Те поне винаги се връщат.

Русата сестра ме успокоява. Не била моя вината. Онзи в насрещното бил пиян, а това, че не носела колан, се оказало фатално. Разбирала, че е заради бебето, но и аз да съм разберял, че при всички случаи се поемал риск. Така си е де, права е. И аз навремето поемах рискове с галерии вместо волейбол. Да съм мислил тогава.

Една година бил достатъчен срок да се опитват да я поддържат. Искал ли съм да прекратя това мъчение.

Знаеш ли какво е мъчение, сестро? Да запомниш онзи, когото си обичал, с размазана глава, а последното, което да си чул от него, да е крясък, че ПАК си пропуснал оня скрит в дърветата знак стоп.

Коледните украси ми махат през прозореца. Червени са като предупредителни

Януари

Гробът ѝ е зелен, прилича на онези пердета. Коледната еуфория не ме засегна тази година. Даже не можах да се зарадвам на факта. Всъщност, вече знам, че всичко е наред. Понякога чувството да обичаш толкова е достатъчно, за да се отделиш от безсмислието на света и да го видиш като причина да изпулсираш някъде в себе си тази обич, и да си го знаеш само ти. Това ще кажа на демоните довечера. Или утре?

Автор: Невена Елисеева

* Текстът е част от “Избрано 2017-2019. TetraDkaTa.com” (Изд. “Тетрадката”, 2020)

TetraDkaTa