Ръка за човека – Жанет Михова
Пътувам…
Чакам своя ред да се покажа
на светло под прожектора на слънцето,
изгряло и за мен.
На всяка спирка автобусът плюе
или преглъща хора като мен.
Те, хората,
се вмъкват и измъкват, натежали.
Дали от скъпия багаж
или от евтините грижи?
И сякаш нещо ги боли
или прахът по делничните спирки
хрупти в очите им и изпилява цветовете.
И по-накъсо виждат хората –
накъсват пътя на отсечки
и всеки в автобуса знае
къде след малко ще замръкне.
Отдавна искам да ги питам
къде да спра, къде да сляза,
но те обичат да са точни
и ще попитат за къде съм.
Дали да кажа, че отивам
далеч – където щастието теглят
на старо месингово блюдо
и преброяват греховете?
Но там не е за мен.
От праведниците стоя далече
и още се опитвам да греша
или накратко – да живея.
Отдавна ли е тъмно вън ?
И всички ли са вече у дома си?
Какъв е този автобус,
влетял в тунелите без изход?
Прибрали скъпия багаж
нощуват хората безгрижно.
Аз грижите къде да отнеса?
Не ще им се зарадва никой…
Ще сляза някъде сред път –
не искам да му виждам края.
Той, краят, в приказките е измислен,
наяве пък е често тъжен.
Дали останаха места
без пътници, без прах, без спирки,
без дневна глъч и суетня –
с един прозорец и череша?…
С отворени очи съня
ще трябва дълго да забравям…
Не бързам да изляза. Вечерта
по котешки са бави да нападне.
Поскърцват с нетърпение край мен –
на всеки му е трудно да е втори.
Шофьорът щраква предната врата
и пали двайстата цигара.
Един шофьор – и непознат, и уморен
къде отивам вместо мене знае.
Не мога да не го обичам за това.
Довиждане му казвам. Слизам.
Градът е легнал с цяла дължина
и по гърба му пъплят хора.
Градът посреща прашен вечерта
и кани я да спи на тротоара.
Олекнала, без грижите, вървя,
но знам, че всички у дома си ще почукат.
Дали са тук?… Или пък тук?… Мълчат
прозорците – оранжеви квадрати на уюта.
Мълчат за грижите. За радостите – също.
Протегнеш ли ръка ще сепнеш някого…
Какво ли пазят хладните стъкла,
щом вътре всичко е изопнато и вика?
Така, като стъкло, понякога човек
със звън, без звук или пък тихо
внезапно се строшава… Но не го боли.
Когато е боляло, сме отминали.
* Снимка: личен архив
