Душата всъщност… – Виолета Христова
Не я наричам.
Тя се изтощава.
Наднича през себичните прозорци.
Изглежда дребна,
смъртна и такава,
че няма за какво да я погледнеш.
Невръстните и думи се променят,
очаквани излитат две-три рими.
От есента си взема златно време,
от зимата си взима още зими.
Така вървим и пълним дните с нищо.
А всичкото ни дави и погубва.
Не я наричам. Искам да поплува
Свободна в свобода да се загуби.
Да избере.
И дълго да избира
дори когато краят е отчаян.
Но да е жадна, докато извира.
И да не знае на какво играем.
Автор: Виолета ХРИСТОВА
* Снимка: личен архив
