Сънища зад затворени очи (ревю за Glow) – Симеон Аспарухов
Тя е нереална. Но я има. Има я! За бога, съществува. Наистина. Музиката винаги ме вади от равновесие и няма начин това да спре. А тя сякаш е спусната отвисоко за пред мене нарочно. Тя! Музиката и момичето, за което ви разказвам. Заради всички звезди, пред които свалям гарда. Лана Дел Рей е много любимо същество, но имам вече наше момиче, което си позволявам да обожавам. Обаче тук има нещо неочаквано. Диалогът ни. Да! Истинска е. Че и повече от това. Сваляме гарда. Минаваме в друга територия. Поговорихме си. Поне няколко четири часа. Поспорихме. Поне още толкова четири часа. А дори не се скарахме. Много искахме, наистина много искахме, но не ни си получи, защото се изслушвахме. Изслушвахме се. Колко е човешко да чуваш. Просто си разменяхме идеи, даже не гледни фатални точки, а просто идеи. Разбира се, всичко, което тя ми сподели, аз не го запазих веднага във вълшебното тефтерче (което винаги нося), а се опитах да запомня тия въжделения наум. Уви, нямам добра памет и не е ясно какво остана в душата ми. Но знам, че остана достатъчно много. Опасявам се, че не съм бил прав, знаейки какво споделям с нея, опасявам се, че и тя не е била права, споделяйки ми себе си с мен, при това от раз, при това без да се познаваме.
Тя е красива, интелигентна, даже свръх – мозъкът ѝ работи на такива честоти, че някак не смогваш да я изпревариш, не ти се получава. Разбрах, че е участвала в риалити формат, ама аз нали съм назадничав и не ги наблюдавам тия новости, та не и пристанах от раз, ама от два, ме шибна през лицето като с върбова клонка. Тя рисува. Знаете ли какви неща рисува? Не, не знаете, никога няма и да разберете, докато тя не реши да ги покаже. Не е готова да ги покаже обаче и това е разбираемо. Всеки истински талант е уязвим заради собственото си недоверие. Видях, защото ми показа как го прави. Нереално е. Несъществуващо е в главите ви. Повярвайте ми. Ама не защото така на мен ми харесва, а защото така тя прави. Но не това е темата ни. Тя е темата ми! Наистина. Магнетична е тази жена, ужасяващо ерудирана, красива е, брутално естетски се изказва – разкош е да контактуваш с такъв човек, разговорът се води сам някак, не сме необходими двама изобщо. А колко е привлекателно да видиш жена, която знае как да говори, защото знае как да го прави. Великолепно е! Тя е нереална. И такава може би ще остане, ако не позволя на всичко, което е тя, да излезе извън сънищата ми и да ми разкаже отново истината за себе си. Не знам коя е била, не ме интересува всъщност, важно е какво сега дава, дава, дава, наистина дава. Така че, всеки, който се е усъмнил, да не си помисли обратното. Познавам това момиче и знам, че оттук нататък предстои все по-интересен прочит на живота ѝ, но и на живота в цялост. От нейната гледна точка. Такъв, какъвто го познаваме и все по някаква причина не искаме да го приемем. Живот е. Картина е. Музика е. Поезия също е! Защо, за бога, не искаме да признаем, че го има, че сме в него, че зависим от това, че съществуваме тук и сега единствено! А после ни няма… И никога няма да ни има. А тя може да пее, пее и го прави със сърцето си, с идеята да е нереална… И ще остане такава, докато не я съборим с привичките си. Но това би било възможно, ако спрем да чуваме музиката. Не мисля, че сме способни. Тя е. Непознатият познат звук, който би могъл да събуди заспалото познато. И нека да го направи. Тя е нереална. Повтарям се, но това не е от значение след всичко казано досега… Представям си GLOW.
