Стихотворения – Нели Кирилова
„Когато бях до тебе, аз живеех,
обичах хората, животните, света”
Александър Вутимски
в празния лист се търсиш
като пътеписец събираш преживяното
и в думите се приютяваш под стряха
в толкова дъждовен ден
но усещаш влагата по ходилата
и макар да гънеш изреченията като клонки
за да създадеш гнездо под покрива
на нечий дом дори само до следващия юг
за теб винаги е късна есен
и предполетните липси на всяко напускане
прогизват в дъжда
който размива последната следа
в калните локви по отъпканите пътеки
отплават хартиените лодки които направи
в редове от думи се разминават стъпките ни
и отново в безцветието на бялото
търсим следата за да се изкачим
по хлъзгавите куполи на словото
и в шумящите звуци да създаваме
отглас в нечий живот
***
онези линии по морското дъно
са празните редове Капитане
върху които морето като дете
очаква да му разкажеш приспивна приказка
и този толкова стар наш приятел
събрал солта по бузите на света и тъгата си
в мъртви августовски течения
се вълнува без смисъл
и не се страхува като човека от нищото
защото в тихия шепот на рибата
която страхливо ще те повика
в обло очакване отваря уста
за вик или споделяне
разкрива себе си и нямата бездумност
те приютява под синия покрив
в нейния свят потъват оловно
само звуците на онези удавници думите
капитански крещяли в лицето ти някога
“на абордаж на абордаж”
а рибата чертае с опашка водни кръгове
и те кани да проговориш езика ѝ
подобно стария Верн и капитан Немо
колко са много капитаните Михалис
да пишеш по празните редове
до следващата вълна
само до следващата вълна
последният пристан на хартиената лодка
избелява сянката на тръгващия си сезон
със стъпките на вечерна салса върху пясъка
преди изгрев отброява сякаш ритмично
един живот в очакване на прилива или вълната
тази последна или пък първа солена милувка
ще просълзи ли и този път палача на времето
защото ти така и не се научи
че единствен отброяваш пясъка в клепсидрата
и ръката ти обръщаше стария часовник
само когато не се страхуваше да се сбогуваш
с делфините и писъкът им да се превърне
в нямото говорене на рибата а облите изричания
да създават кръговете по които да се плъзгаме
в тихите форми на водата вече забравила
дръзките абордажи и щурма на капитаните
закотвени между кориците на книгите
или онези дни на първа вахта
в които все още вярвахме
че морето е само един цвят на синьо
без оттенък и без име
и хоризонтът не е граница
а линия за прекрояване
Автор: Нели Йорданова КИРИЛОВА*
* Автори, участници в Националния литературен конкурс “…Накрай света”, чиито текстове не са сред наградените, но по преценка на журито, ще бъдат публикувани.
