Стихотворения – Миглена Миткова
Лютиче от моето тяло
От минутата тихо белязала всички минути,
от родилните мъки на целия сгърчен живот,
от Големия взрив, който ражда наместо да срути,
го очаквах – сина ми, да стане на всичко амвон.
И защото го пише на Книгата черно на бяло
(оттогава са писани песни и не един стих),
те поливах да цъфнеш – лютиче от моето тяло,
но покълвайки в мен, осъзнах, че сама се родих.
Утре вече няма да ме има
Когато тихо залезът захлупи
на че́лото си звездния каскет,
рибарят, с тъжен поглед щом откупи
последната си стока – две за пет,
тогава накъде ли ще поема
подгонена по лунната пътека?
В съня си нямам никакви полемики,
но виж, не мога да заспя до всеки.
И знам, свали ми две ли, три звезди –
прибирам си ги в летния ми куфар
да светят щом навън завее зима.
Но спрели тук смълчано – аз и ти,
на медения бряг ще сторим купол.
А утре вече няма да ме има.
Автор: Миглена Йорданова МИТКОВА*
* Автори, участници в Националния литературен конкурс “…Накрай света”, чиито текстове не са сред наградените, но по преценка на журито, ще бъдат публикувани.
