Той проговорил около първата си годинка директно с въпрос. След което дълго не млъкнал. Пропорционално с ръста се увеличавал и броят на думите и той бързо смогвал да влуди околните. След като традиционната медицина и бабините илачи не помогнали за решаване на патологичното състояние, някъде около 10-ата година майка му най-амбициозно се заела да го бие. Тя имала цял ритуал преди боя – загрявала методично китките си, клякала няколко пъти, разтягала кръста, заграждалаА със столове нещо като боксов ринг в една стая и намотавала тънък бинт върху дланите си. През това време Мишо, дотолкова свикнал със събитията, че педантично й суфлирал последователността на действията с глас на спортен коментатор. Това предизвиквало секретиране на допълнителен адреналин в тялото на майка му и боят можел да започне. А спирал, когато Мишо в продължение  на десет секунди не изричал думичка – това било приемано за  нокаут.

Веднъж му теглила такъв пердах, че прекъснала всякаква чувствителност на задника му и всеки бой след това се явявал напълно безполезен. По силата на традицията тя не можела да го удари на друго място и затова трябвало да приеме поражението и философски да затапи уши с бобени зърна. През една от ваканциите тя ги забравила там за около две седмици и с основание се уплашила да не са покълнали и да е оглушала.

В училище бързо се наложило да го сложат възможно най-далече от учителя с лице към стената и с премотан шал през устата, за да заглушат дърдоренето му. С оглед опасността от логорейна дехидратация му давали по чаша вода на всеки трийсет минути. Именно по тая причина той бил и вечно слаб, тъй като дори и ядейки разяснявал някакви неща. Избавлението дошло някъде около пубертета, когато потокът на тестостерона заглушил логореята. Всички около него отдъхнали, все едно по радиото са обявили край на войната. Подозрителни, родителите му го отвели на обстоен лекарски преглед, който установил единствено безчувствен задник.

– Но това не е проблем – казал докторът – дупето няма душа.

Вече млад мъж Мишо заведе една девойка в чужд апартамент, който му беше поверен да стопанисва по причина, че собственикът му самоотвержено се биел в близкия изток. Неизвестно на чия страна дори и за него. Та Мишо, мотивиран да укрие делото си, за да не отнесе критическите бележки на местните зевзеци относно вкуса му към обли жени, решил да потули мероприятието. Затова взел всички предохранителни мерки никой нищо да не разбере, както всъщност и самият той на другия ден. На момичето било указано да наметне бурка и да ползва таксиметров автомобил, нает да дойде от друг град, да слезе на четири пресечки от въпросния апартамент, да изостави бурката, да смени превозното средство и вече предрешена като Евита Перон, включително тъмни очила и забрадка да се упъти към мястото без да води полиция със себе си и да не се обръща в никакъв случай, за което й разказал от вече унищожен телефон легендата за Орфей и Евридика. Всичко било изпълнено. Младите се приготвили към консумация на мероприятието, любовната игра била започнала отдалеко. На 40 км от този момент.  В същото време  получил sms от непознат номер – „намерихме кучето”. Тия думи предизвикали завихряне във фината му моторика и той паднал от  актуалната си любима, сетне предприел захождане с патешка стъпка към  прозореца, тъй като червеят на съмнението му говорел, че делото му е разконспирирано. Искал с нетрезво око да прецени дали не го наблюдават от някъде.

– Усетиха ме копеленцата–мърморел си той, докато се криел зад лирата на парното, напразно взирайки се в безлюдния паркинг в 2:48 ч.

Изоставил делото си и зачакал утрото. Когато позвънил на въпросния номер, разбрал че нечие изгубено куче от обява е намерено и следва да се предаде обявената награда. Умопомрачен от подозрения, той се явил на срещата, платил наградата и прибрал животното.

Получила се страхотна дружба между животно и човек. Но съмнението си останало.

В обобщение може да се каже, че не всички негови любови протичали толкова ординарно и скоротечно. Ето на: при едно свое запознанство с мургава дама отново във фолк-заведение, той я поканил на танц, който продължил толкова дълго, че в него се смесили равни части танго, румба, хип-хоп, малко казачок, ръченица и спортна самба, а по-късно същата вечер той  бил заведен в едно твърде подозрително общежитие на края на града, точно на границата с циганска махала, която граница неусетно бива премината с едно елементарно излизане на терасата, на която и да е стая. Та в това общежитие той отстранил дрехите си, свил ги на осминки, излял две джезвета с вода за умиване на голото си тяло, тъй като други водоизточници общежитието не предлагало и поискал нежен масаж. След това той чул, че дамата посетила някакъв импровизиран дрешник, измъкнала един голям буркан и не след дълго нанесла обилна доза свинска мас върху кръста му, след което можело да започне масажа. Че и нещо повече. Мишо винаги твърди, че е запазил топли, дори блажни, спомени от пребиваването си в това общежитие, показателно за което е, че той се задържа там повече от месец, и когато се върна можеше да чете, смята и пее на цигански. Минаха години и той направи опит отново да се въдвори на това особено място. Този път пребиваването му не изтрая дълго, а обяснението, което ни представи е, че хората там не го разбират.

В зряла възраст Мишо бил притежател на всички портрети на Сталин и Ленин в радиус от 100 км. и все още настоявал майка му – пенсионерка от 35 години, ежесутрешно да извършва строевата си подготовка. Имал мукавени обувки, мукавен куфар, с който не се отделял, а мнозина го смятали за достоверна реплика на ядреното куфарче на Рейгън и мукавена кола. Съкратения си ръст от 157 см. той оптически продължаваше, крачейки с някакви ретро обуща, наблъскани отвътре със стъклена вата, което на свой ред обясняваше и твърде опънатата му походка. Задължително избръснат до гладкостта на полиран гардероб, окъпан в отлежал одеколон „Тройной”, взел в Русия повече жертви от битката при Сталинград, той имаше лукавия поглед на човек, готов да каже нещо поразяващо, а всъщност говореше повече мълчейки, отколкото обратното. Той беше пенсиониран офицер от строителни войски от периода на най-тежката им деградация, което демонстрираше носейки разни демодирани военни костюми в мирно време, а за по-голям съспенс – и камуфлажен куфар. Във визитката си имаше дълъг период на военен дознател, известен във военната прокуратура като много по-строг, отколкото справедлив човек. Но определено всяка негова преписка водеше по правило до минимум 3 години затвор. Особен акцент при изготвянето на документите му била употребата на латински сентенции, които прокурорите считали за неочаквано висока усърдност в обвинителната му дейност, но истината била, че той ги преписвал от случайно намерен учебник по медицина. Истината била установена само веднъж – от едно вещо лице, което освен преглед на обвиняемия, изчел и цялата документация и я намерил за особено забавна, тъй като бедният подсъдим бил обвинен още и в сифилис, ангина и тахикардия. От друга страна, методите му били толкова склоняващи към самопризнания, че не би се поколебал да се похвали, че и собствената си баба е опандизил за двудневно отклонение от военна служба. Тук има и един специфичен момент – за да повдигнеш обвинение на войник, избягал от поделението, първо трябва да установиш липсата му, да го локализираш в пространството, да издириш и след стройна, но празна от съдържание дознателска процедура, да го дадеш на органите. А органите – на други органи. И някога, след излежаване на присъдата – затворът връщаше лицето обратно в поделението, за да дослужи. Мукавеният човек обичаше процедурното начало.

След шест полууспешни брака, като на всяка изгора предбрачно даряваше по един апартамент, а след това благодарение на изключителното си умение да подбира способни адвокати ги изгуби всичките до един. Което обяснява в някаква степен защо избра да завземе някакви изоставени свинярници в края на града, които ремонтира с любов и те наистина добиха светски вид, е недостатъчно за провеждане на виенски бал, но все пак задоволително, за да се установи там с престарялата си майка и да има самочувствие на аристократ в изгнание. Както се посочи, той бил относително влюбчив, но любов от пръв поглед изпитвал само при неочаквана среща с портрет на съветски лидер. Емоцията била толкова силна, че той вадел служебния си пистолет, с който не се разделял и го поставял зареден на слепоочието на домакина, от чиято стена гледал примерно Сталин. Това някак естествено мотивирал собственика да подари вещта. Това се случило веднъж и по отношение на директор на училище, който извикал Мукавения да го извести за лошото държане на сина му. Срещата им траяла до момента, в който видял портрета. Директорът не видял повече нужда да се среща с този човек, колкото и неуместно да е поведението на сина му.

Тъй като все още чувстваше сили в мускулите си, и все така нестихващо желание за трудова ангажираност, но лишена от особена отговорност, той успя да намери работа като пазач. Всъщност решително значение оказало някаква толкова объркана и трудна за проследяване роднинска връзка, която обявил на заместник-кмета, че съществува помежду им, че последният отпървом захванал да чертае родословно дърво, наметкал му разните клони, корени, разклонения и когато шестият лист от схемата все още не обемал напълно мисълта и общия им прародител, зам.-кмета отворил един шкаф и дипломатично му предал някакъв ключ, и добавил с патос, достатъчен за произвеждане на фелдфебел от времето на третия райх, че го назначава за управител на някакво читалище. То било ситуирано в краен квартал, населен предимно с роми.

При първото си посещение в гетото той никак не се ориентирал за нахождението на читалището, тъй като улиците там нямали нито асфалт, нито имена, нито къщите имали номера, а хората към които се обръщал за насока допълнително го обърквали, смятайки, че е дошъл да залови някого. Това наложило същата вечер да организира работна среща със служител в  местния кадастър и след като се привели в пияно състояние с общи усилия съставили най-подробната карта на този квартал, правена някога. Въпреки алкохола, всичко така се изяснило на мукавения човек, че още същата нощ сънувал с невероятна точност нахождението на читалището. Разбира се, оказало се че то е запуснат от десетилетия фургон, а това по което се разбирало, че има някакъв досег с културата било, че на единствения му прозорец вместо стъкло бил залепен стар плакат на Мирослав Илич. Имало и нещо деликатно – очите му били избодени, а току под прозореца бил домъкнат някакъв бордюр. Ясно, казал си пенсионираният офицер. „Някой воайорства.”

Мукавеният човек бил от онзи тип хора, на които наличието на много свободно време дава възможност на характеропатиите им да изпъкнат още по-силно. Той взел особено на сериозно новата си длъжност и за по-голям респект сред рисковото население, което обграждало поверения му фургон се предрешил с вехт кожен балтон, кожени ръкавици и съветска фуражка, което според него му давало облик на чекист. На следващо място за по-висока мобилност и бързина на реакцията в спешни случаи започнал да се приплъзва от свинярника до фургона на триколка „Ява Велорекс”, модел ’66-а, с двигател от чешкия мотор „Ява” и кожено покривало. Механиката на превозното средство включвало две гуми в предната част и само една отзад, багажникът бил организиран отпред, което улеснявало водача, задължително снабден с кожена каска, да си взима, дори и да си бели, ябълки от касетката пред него, че даже и да се тагва във Facebook, докато кара и така да си услажда пътя. Количката била двуместна и според хората с опит не позволявала разгръщането на автомобилна любов, поради причини, които се обобщавали с народното название на превозното средство – „калинка”. По-младите му съграждани не познавали подобна конструкция на леко превозно средство и смятали, че ако го притежават автоматично ще получат покана за участие в продължението на „Бързи и яростни”, без да са наясно, че частите са невероятен дефицит и обект на яростна контрабанда, а в мотора са закътани едва 35 конски сили. Но че можело за гараж да се ползва свинска кочина с навес – можело. Габаритите го позволявали. А можело и кабрио. Все в тая насока младежта смело и погрешно допускала, че тая кола е по линия на техниката от силиконовата долина, някакъв гугълов смарт.

Охранителните мерки по опазването на автомобила в спряло състояние включвали завързването на единия край от синджир за кози за електрически стълб, а другия бил свързан с предния мост на колата. Наред с това от педала за съединителя тръгвал метален прът /бастун/, който бивал захващан за волана. Идеята била възприета от ГДР, където била популярна през 70-те.

Понастоящем Мишо е 94-годишен слабоват, но усмихнат  младеж, който въпреки възрастта си и задълбочаващите се проблеми с долните крайници е влюбен в личната си асистентка, по-млада с половин век. Любовта тръгнала от едно изкъпване. Вижте – понякога трябва да навършиш деветия си десетилетен юбилей, да те бутнат с колело, за да си счупиш крак, да ти назначат лична асистентка, тя да те изкъпе, ти – да се влюбиш. Не можеш да предвидиш всичко в тоя живот. Не е и нужно. Любовта си има свои правила. И тая любов претендирала за мажоритарен дял от пенсията и вдовишките добавки.

Внимавайте с кого се къпете!

 

Автор: Калин ВАСИЛЕВ*

* Автори, участници в Националния литературен конкурс “…Накрай света”, чиито текстове не са сред наградените, но по преценка на журито, ще бъдат публикувани.