КОРЕНИ

Днес  Мария се събуди с мисия. За първи път от много време тя имаше някаква цел. Вечерта  й се присъниха много сънища, но  най-ярко  в съзнанието ѝ тлееше едно съновидение, което  палеше пожар в младото й сърце. Тя сънува баба си, която никога не беше виждала. Сънува я със сребърна коса и със сиви очи, реещи се към миналото и със сбръчкана кожа, която изглеждаше като карта за спомени.  Баща ѝ разказваше, че и той има майка в едно малко като шепа родопско село, прегърнато от шепотът на горските листи. Той не я обичаше много, но обичаше детството си, защото всяко дете си спомня детството с умиление и радост. И той така си го спомняше, но отдавна го беше превърнал само в хубав спомен, който не искаше да рови.

Баща ѝ се бе оженил за градско момиче и беше стъкмил гнездо в града, където хората имаха само себе си и това, което изработваха. Там повечето хора не притежаваха земите си, а живееха под наем и под наем беше цялото им същество. Те представляваха това, което чуеха и видеха. Те виждаха много несправедливости и ставаха несправедливи.Тези, които не можеха да станат несправедливи към  другите ставаха несправедливи към себе си, а тези, които се опитваха да се противопоставят на несправедливостта научиха, че най-добре става с друга несправедливост. Така всеки крадеше от всеки и  това беше най-справедливото нещо, което можеше да се роди в тези жестоки времена.

Като малка Мария задаваше много въпроси, защото главата и кипеше от любопитство за баба ѝ за дядо ѝ, но любопитството ѝ се удряше в скали от лаконични обобщения. Дядо ѝ бил добър и тих човек със сини очи и работливи ръце, а баба й била прекрасна готвачка, но след като умряла по-голямата й дъщеря, която се падала леля на Мария, жената полудяла. Трудно се прежалва чедо. Когато детето ѝ отишло в гроба, тя била погребана заедно с чедото си, въпреки че още била жива, тя била погребана под гръмотевичната мъка, но продължавала да диша и продължавала да пее тъжни родопски песни, въпреки че вече не можела да се усмихва, защото нещо я стискало за душата. Думите на песните ѝ се извивали като призрачни змии във въздуха  и избледневяли на фона на безличието на Балкана.  Често песните се смесваха с тихия ѝ плач и изтъкаваха една глуха безнадеждност, в която песента спираше, а сълзите продължаваха и се превръщаха в тежко ридание.

Един ден някой позвъня на баща ѝ и му съобщи, че баща му се е споминал. Бащата на Мария  отиде на погребението на дядо ѝ. Мария искаше и тя, но майка й не и даде и я наплаши, че труповете разнасят болести.

Щом беше на 16 години бащата и майката на Мария отидоха на гурбет в Италия.  Нея оставиха на грижите на сестрата на майка ѝ.  У Мария се беше потушила жаждата за отговори и тя стана безлично дете на града. Родителите ѝ пращаха пари, а тя купуваше с тях дрехи,обувки и най-модерните телефони, за да изпъква пред приятелите си със своето богатство. Едно време хората имали, а сега хората забогатяват. Имането е различно от богатството, защото когато имаш можеш да даваш, а когато забогатяваш не можеш. Богатството  е егоистично трупане на пари и предмети. Времето искаше хората да забогатеят, за да ги изпразни отвътре и да ги превърне в лъскава черупка на  тяхното собствено забравено  минало.  Мария беше богато и разглезено момиче и по мнението на модерното общество живееше свободно и щастливо, докато не ѝ позвъняха от Италия. Родителите ѝ бяха претърпели катастрофа и бяха загинали на място. Никой не ѝ съобщи подробности, съобщиха ѝ само, че за транспортирането на труповете трябва да приведат 20000 евро.  Мария и леля й приведоха парите. Това бяха почти всички пари, с които разполагаха.

През сухия студ на месец февруари Мария посрещна на летището два трупа. Погребалните агенции също искаха пари. Леля ѝ ѝ помогна и някак се справиха.   Мария нямаше време за траур. Веднага започна работа като сервитьорка в един бар, защото в големия град нямаше на кого да се оплаче. Можеше да иде на психолог, но и дори да си излееш мъката на някого пак е покупко-продажба, за която трябва да имаш пари, които Мария нямаше. До 18-годишна възраст живееше с леля си, а след това си нае едностаен апартамент, пълен с влага и студ, и самотност.

Днес тя беше вече на 20 години и имаше цел. Тя щеше да иде в родопското село, където е израстнал баща ѝ и щеше да види какво е станало с баба ѝ, за която не беше чувала, ни се бе сещала вече от много време.  Купи кутия с бисквити и отиде на автогарата. Там нямаше автобус за това село.

– Извинете? Знаете ли с кой автобус мога да стигна до село Върли дол?-попита  Мария един шофьор, който се мотаеше около автобуса си.

– Как решихте  пък точно там да ходите? Никой не е ходил там дълго време. Сигурно има трима-четирима старци най-много, даже може вече да се е обезлюдило. Аааа, може би, си богато гражданче, което е решило да си купи имот там и да си построи вила, а? Далеч от тази шумотевица на чист въздух, а? Нали така?-Раздърдори се шофьора сигурен, че е намерил ,,ключа от бараката“.

– Не-каза Мария. Там живее баба ми и искам да разбера какво е станало с нея. Никой не се е обаждал и предполагам, че е жива. Ще ида да я навестя.

– Е, в такъв случай, качвай се в моя автобус. Минавам през там, ще трябва да повървиш пешком по един черен прав път, около километър и си там.

– Чедесно! Благодаря ви!-рече Мария с умерено щастие в гласа си, защото щом си израстнал в свят, в който всичко струва пари, започваш да мериш и пестиш всичко-думите, смеха, щастието си и дори тъгата си.

– Тя се качи на автобуса и след десет минути той потегли. Тя беше ходила на екскурзия до Франция и Букурещ и до Виена.  Беше ходила за малко  на гости при майка си и баща си в Италия, но никога не беше обикаляла из България, из нейната родина. Беше видяла много, но не и своето. Гълташе с очите си великите пейзажи на родопската пролет. След около пет часа път с няколко почивки шофьорът се обърна към нея и я изстръгна от мечтателското ѝ отнесено изражение:

– Хей, момичето с русата плитка, трябва да слизаш.

Мария погледна една ръждива табела , на която беше изписано „Върли дол“.

-Тук слизаш и потегляш по тоя път, ще вървиш около един километър, докато стигнеш. Времето поне е пролетно, иначе зимата тука е невъзможно.

– Благодаря Ви-промълви тя и слезе.  Автобусът потегли, оставяйки я сама с балканската дъхава пустош. Слънцето залязваше с толкова огнен блясък, че Мария си помисли, че може би това село е и негов дом. Сигурно се радваше, че се прибира, то беше различно от слънцето, което напичаше асфалта и гумите на колите в града. Това слънце те оставяше да дишаш. Мария вървя и привичер стигна селото, което беше загърнато със синкавия плащ на идващата вечер. Беше тихо, а пътят беше ограден с къпини, храсти и коприва, които дращеха и жилеха нежните крака на Мария.  Само една малка къщичка светеше самотно, под накривения си покрив, който се беше огънал, но въпреки това се държеше жилаво.  Основите на тази къща бяха здрави, а гредите и бяха по-издръжливи от стомана. Постройката понасяше стоически ударите на природните стихии и времето, което минаваше през нея като през стар приятел.

Момичето отиде към тази къща и почука. Чу как някой влачи краката си и тропа с тояжка към вратата. Отвори ѝ старата сбръчкана жена със сиви очи  от съня ѝ. Гледаше я по същия топъл и приветлив начин, с който я гледаше и насън. В краката ѝ се търкаше една черна котка с лъскава козина и блестящи очи.

– Бабиното чедо! Ти дойде да ме навестиш!-продума бабичката и колкото думи продума, толкова сълзи пророни.

Мария я прегърна и тя също заплака на рамото ѝ  за първи път без да се страхува, че трябва да пести болката и чувствата си и я попита:

– Бабо, ти как ме позна?

– Че как няма да те позная. Одрала си кожата на баща си. Хубавица!

– Виж нося ти бисквите. Не е много, но…

– Мълчи!-каза бабата като я милваше-хайде влез сега да те нагостя с топла супа и ягодово сладко с ягодки от градинката.

Мария се нахрани. Дълго време не беше яла толкова вкусна храна и не беше слушала толкова топли думи и толкова интересни истории за предците си.  Легнаха си късно, котката се сгуши до Мария.

На сутринта се събуди с широка усмивка. Още не бе отворила очи и се смееше. Сърцето ѝ се научи на истинско щастие. Изведнъж усети до бузата нещо твърдо. Отвори очи и видя счупени кости от котка. На леглото, което беше до нейното имаше кости на стара жена- костите на баба й. Баба й беше жива, докато някой най-сетне не забеляза, че е мъртва. Тя бе умряла отдавна, когато селото се бе обезлюдило и нямаше кой да види, че е мъртва и затова тя продължи да живее. Нямаше кой да я погребе, нито кой да съобщи за смъртта ѝ. Мария осъзна, че е получила гощавка от призрак, но дори тя беше по-топла от безизразните градски призраци, облечени в плът и жажда за пари. Мария погреба костите на баба си в двора.

Пролетта беше прекрасна. Всичко излизаше от земята, а баба ѝ влезе в нея. Духът ѝ щеше да се успокои и разцъфти като всички тези диви цветя по поляната, както разцъфна душата в доскоро празното сърце на Мария. Животът на Мария вече не беше празен. Той си имаше история. Той си имаше корени.

И ТАКА НАТАТЪК…

По правило, когато денят свърши, започва нощта и това, че е започнала нощ е доказателство за това, че е имало ден.

Алекс   чакаше сестра си в колата, замислено отправил погледа си към прозорците на угасналите къщи. Тя беше на парти в дома на Елена и някой трябваше да я прибере. Oще не се появяваше. А той… Той имаше цялото търпение на вселената. Такъв си беше-никога не бързаше за никъде, мислеше преди да действа, отнасяше се предпазливо към света с изключение на моментите, в които вярваше сляпо. Вярата винаги е била гърба на трезвия разум, опакото на монетата. И тъй като и двете деляха съществуването си в лицето на един човек, можеше да се каже, че са едно фиктивно цяло.

Вечерта беше мъглива и страшна. Беше от онези вечери, които се точеха бавно като ножове и раздираха тъканта на времето. Да,  повечето хора още си мислят, че то съществува, че продължава да дращи по календарите ни, но  то всъщност е един фантом. Повечето хора не вярват във фантоми, но незнайно защо продължават да броят времето си.  В точно такива вечери страхът раждаше най-големите си приказки. И когато денят трябваше да чете тези приказки, не му се получаваше особено добре. Може би нямаше нужната дикция или онзи дълбок басов глас, който те хваща за ръчичка и те развежда из вълшебни места. Денят беше прекалено зает, за да вземе накакъв шум или някакъв глас насериозно, нямаше нужната мистериозност , за да сътвори от един свят още няколко свята.

Едно малко русичко момченце изневиделица почука по прозореца на колата. Алекс се отскубна от мислите си, а в очите му закипяха стаени сълзи. От онези сълзи, които не се спускат на поточета през бузките, а се връщат в сърцето и го заравят в тлееща жарава, пареща ужасно, заради несломимия все още, но умиращ в нея огън. Това русичко момченце не беше случайно русичко момченце,  изгубено сред разфасованото от звезди небе. То беше съвсем нарочно русичко момченце, нарочно, хлопащо плахо по замръзналото стъкло. И беше тъжно, че то не пренадлежеше вече никому. Алекс извърна очите си от него защото това момченце не принадлежеше и на него. То беше съвсем чуждо на всички и по правило щом си чужд, ти си вече ничий с изключение на моментите, в които вярваш, че наистина си някого и принадлежиш към нещо, което те обича-човек или свят-няма значение. Светът… Нашият свят… Той никога не е бил съвършен, но винаги е бил повод да се усмихнеш.  Плачеш, разочароваш се и изведнъж пред теб разцъфва едно безпричинно добро, което не чака възнаграждение. Един чужд човек помага на друг чужд човек , не заради нещо, а заради самото добро и това кара трети  случайно свидетелствал чужд човек да се усмихне. Тогава поне за миг трима чужди стапят стените помежду си и всичко изглежда вълшебно, докато този миг изтече и стрелките претупват времето в безличните думи ,, и така нататък”. Тогава то ще поеме обичайния си забързан ход и ще спре да забелязва чудесата, дори ще ги забрави. Защото и те по правило не съществуват, с изключение на  моментите, в които стават.

Малкото момченце си тръгваше. Продължаваше в думите ,,и така нататък“. Алекс го видя в огледалото за задно виждане. В същото огледало засече своите очи и онази коса на случайното нарочно русичко момченце, което беше пораснало и беше загубило чудесата си. Което веднъж беше предадено, веднъж видя злобата и си помисли, че е обречено на нея и тя няма да си тръгне.  Хората понякога бяха егоисти, но понякога не значеше вечно. То не  издържа. Онова пораснало нарочно русичко момченце си отиде преди три години. Един ден то се качи в колата си и се хвърли в скалите. И сега това момче беше чуждо. Сега това момче го нямаше да прибере сестра си, която излезе току-що пияна от къщата на приятелката си и тръгна по моста по пътя ѝ към дома.  Сега това момче осъзна, че и то не е постъпило по-различно от един егоист.

По правило светът беше прекрасен, но имаше изключения, които го правеха непоносим, жалък, зъл. Правеха го изключен, неработещ, разваляха го. И щом Алекс повярва в изключението светът по правило стана ужасен, но разбира се имаше и прекрасни изключения, за бога, и заради тях той би пожелал да се върне в този свят! Той плачеше с онези задушаващи сълзи, защото сестра му загуби равновесие и в следващия миг се държеше едва-едва за ръба на моста и след малко можеше да стане ничия, точно като него. Щеше да стане обикновен нощен призрак.

Тогава съвсем неочаквано, както стават чудеса, от къщата на Елена излезе човекът, който го беше предал, заби му нож в гърба, човекът ,който го избута в грозни изключения, който открадна сърцето му, човекът, който обичаше беше същият човек, който го предаде.  Тя се бе досетила, че сестра му е излязла и се прибира сама. Като я видя, държаща се с траперещи ръце на косъм  да падне от ужасния ръб тя изтича бързо и я хвана преди последните ѝ сили да я предадат. Двете момичета се прегърнаха по средата на моста обградени от небето, разфасовано от безименни звезди и от една разминала се но още висяща във въздуха смърт.  Животът понякога сплита подобни игрички на хората. Един човек, който по желязно правило е бил всичко за теб изведнъж става предател, а след това отново става всичко за теб. Но много често ,,след това“ вече няма особено значение- дали нещо е било някак, или иначе, дали е било важно или не, когато са  с(лед) някои неща не могат да се стоплят или да се върнат към живот. Понякога обаче се случват и изключения.

Алекс се усмихна. Една ничия усмивка, след която щеше да следва ,,и така нататък“. Хората летяха с различни криле в мечтите си. По правило винаги доброто побеждава, а ако има изключения, то просто битката не е свършила. И му се прииска да  не беше превръщал изключенията в правила, да не беше си почернял съзнанието с безверие, защото правилното отваря и затваря кръга на света, а изключенията понякога се случват по средата. Алекс беше напуснал света по средата и съжаляваше, но и беше щастлив, защото видя, че светът се променя, но винаги има смисъл, дори когато сърцата ни спят и понякога дори и само за секунда чуждите стопяват стените помежду си и построяват мечтаното, без значение чии криле носят мечтите им.

Мъглата на вечерта беше блестяща като кристал. Онази, която предаде Алекс го обичаше и то не по изключение. В тази кристална мъгла тя видя една позната ничия усмивка, няколко сълзи се търкулнаха по лицето ѝ и…така нататък.

 

Автор: Кристина ЯСЕНОВА*

* Автори, участници в Националния литературен конкурс “…Накрай света”, чиито текстове не са сред наградените, но по преценка на журито, ще бъдат публикувани.