СИНЯТА КЪЩА

Прозорецът изскърца, когато го отворих и в кухнята нахлу свежия въздух на априлския следобед. Подпрях се на рамката и вдишах. След малко щях да сложа водата да кипне и да се настаня на полусчупения стол под ябълката. Вече месец откакто се бях върнала в родната си къща и неусетно бях създала своя традиция – когато Марина заспеше, слизах в кухнята, за да си направя кафе и да се насладя на безвремието, което се носеше из селото.

Докато отпивах от кафето, мислено правех списък с нещата, които исках да свърша: да изчистя плочата, за да мога да изпера там килимите, а лятото с Марина да се печем на слънце; да засадя чемшир (баба казваше, че във всяка градина трябва да има); да изхвърля скъсаните дрехи от старите гардероби и да даря останалите; да намеря майстори, за да сменят счупените цигли на покрива и да съборят кошарата, която заплашваше да рухне всеки момент; да се науча да правя домашен хляб и сладкиш с орехи; да си взема куче (дърварникът, където спеше Ласи, сега изглеждаше пуст); да си взема и котка; да пребоядисам къщата…

Знаете ли, къщата ни някога е била тъмносиня като онова цвете – камасия и като очите на баба ми. Това беше една от любимите истории, които ми разказваше дядо – как решил да я боядиса така. На мястото на сегашната къща е бил родния дом на баба – малка едноетажна постройка, която обаче не била достатъчна за баща ми и чичовците, затова трябвало да я съборят. Баба била силна жена – израждала телета, копаела лозя, правила качамак, кърпела ризи и чорапи, но когато дошло време да съборят къщата, тя се скрила в кошарата при животните и заплакала. Не знам колко време е стояла там, но когато излязла, запретнала ръкави и се заела да помага наравно с мъжете. Дядо искал да я зарадва, затова й заръчал да отиде за няколко дни при сестра му, която очаквала дете, а когато се върнала, къщата била с цвета на очите ѝ.

Може би никога нямаше да се върна, ако не беше онзи сън – намирам се на село, ухае на манджа с яйца, пресен хляб и дървесина. Влизам в къщата, привлечена от топли гласове и в кухнята какво да видя – баба и дядо хапват и се смеят. Те отдавна почиват в земята, а сега някой от тях казва, че съм закъсняла за обяд и дърпа един стол да седна… Най-странното от този сън беше, че не бях уплашена, даже напротив – за пръв път от месеци знаех какво трябва да направя.

И така единадесет години по-късно, след успешна кариера в рекламата, която ми костваше паническо разстройство, токсична връзка с човек, който така и не ме обикна, с дете на ръце, два сака (всичко, което ми бе останало от живота в столицата) и надеждата, че тук ще открия онова, което ми липсваше последните години, се озовах пред познатата ръждясала врата. Нали така казват – обикаляш целият свят да го търсиш и се прибираш у дома, за да го намериш…

Скоро щях да разбера, че новото начало нямаше да бъде така лесно, както си го представях. Баба казваше, че в една къща, когато не живеят хора, тя се саморазрушава, че без глъч из стаите, това не е дом, а просто въздух обграден от стени. Първото, което забелязах бе, че къщата вече не е с цвета на бабините очи – синьото е избеляло с годините и сега това е чужд цвят… Докато вървях из стаите с мирис на мухъл и прах, ми беше трудно да си представя, че точно тук съм направила първите си стъпки, че в градината помагах да садим домати, че покрай тази маса с братовчедите ми се гонехме с бенгалски огън на Нова година, че в тази стая, точно зад вратата стоеше елхата, че като тийнейджърка събувах обувките си преди да изскача стълбите, за да не събудя домашните, а през прозореца на банята се измъквах на плочата, после по ябълката и бягах от вкъщи, когато ми забраняваха да излизам…

Направих това, което баба ми щеше да направи – поех си дъх, облякох едни стари дрехи и се заех да превърна това място в дома от сънищата си. Започнах със спалнята, където и досега стоеше детското ми креватче. Направих удобно кътче за Марина, пуснах музика от стария касетофон, който за мое учудване все още работеше, отворих всички врати и прозорци и започнах да изхвърлям пред стълбите всичко, което трябваше да бъде изпрано или изтупано. Залисана в чистене, за малко щях да пропусна две неща, които се случиха първия ден – Марина, явно учудена от методите ми на домакинстване, се смееше цял следобед, а по-късно, докато накисвах пердетата в каменното корито, си тананиках. Баба за пореден път се бе оказала права – трудът наистина беше най-доброто лекарство. Така постепенно се установи тази рутина – преди обяд вършех къщната работа, след обяда спирах за кафе, а следобедите посвещавах на двора и…

– Добър ден! – съседката прекъсва мислите ми.

Хората тук, моите близки и познати, ме приеха също като къщата – отначало затворени и мнителни, постепенно започнаха да гледат на мен като на непослушно дете, засрамено от пакостите си. И също като на такова, ми простиха.

– Здравей, лельо Анжела! Имаш ли нужда нещо да ти помагам?

– А, не, благодаря! ‘Ай да ти е сладко кафето!

Поглеждам към градината – колкото повече се изчистваше дворът, толкова повече се изчистваше и нещо в мен. Когато обработя почвата и тя отново е готова, щях да засадя зеленчуци и цветя – щях да я преобразя в райското кътче, което е била. Надявах се, че някой ден това ще се случи и със сърцето ми…

Понякога си мисля, че ще е най-добре да продам къщата. Спестяванията ми нямаше да ни издържат вечно, все още имаше много работа по къщата, а тук не беше място за млад човек – няма много млади, не можеш да направиш кариера, а най-близкото училище е в съседния град…

Не съм забелязала кога една едра фигура се е приближила до оградата. Чертите му са загрубели и е напълнял, но в очите му познах приятеля си от детските години и моята първа любов.

– Богдане!

– Хей… Разбрах, че си се върнала – изследва с очи белезите, които столицата е оставила по лицето ми.

– Да, преди месец.

– Ами… Чух, че стягаш къщата и… ако търсиш помощ… – долавя в мълчанието ми онова, което аз самата се питам – Нали няма да заминаваш отново?

Не ме пита нито за бащата на детето ми, нито защо преди години заминах без да кажа на никого. Не го питам нито къде е бил през цялото това време, нито защо са се разделили с Петя. Има ли значение, когато сме отново тук… точно тук?

– Не, не, ще остана – не изглежда убеден, затова повтарям – Прибрах се. И ще имам нужда от много помощ. Хайде, влизай, тъкмо съм направила кафе!

Докато му отварям, се замислям колко пъти ме е изпращал до тази врата и колко светлосини са очите му (май нямаше да пребоядисвам къщата). Той се усмихва и хваща ръката ми. Бди над нас, бабо!

 

МЪЖА, КОГОТО ОБИЧАХА

Бети дръпна от цигарата и издиша дима като разтягаше леко долната си устна. Така изглеждаше, а и се чувстваше, сякаш се зъби в лицето на някой невидим враг в мрака и може би това й харесваше. Може би с годините тютюневият дим се беше слял с чувството за сила и тя изпитваше още по-голямо удоволствие от него. Дръпна си отново от цигарата и изгледа мрака с доза превъзходство. Тя отдавна не се страхуваше от тъмнината… или от каквото и да било. Издиша. Тъмнината всъщност й даваше усещане за безвремие и за искреност. Тук можеше да бъде себе си – да прокарва пръсти през косата си, да съблазнява мрака, да го провокира, да му показва, че е по-силна. Бети вдиша цигарения дим. „О, да върви по дяволите!” – прокле в мрака. Има определени моменти в живота ти, когато се озоваваш в стария си фотьойл в 05:17 сутринта, облечена в черна пола, пушиш поредната си цигара на тъмно и няма как да не се запиташ как си стигнала дотук.

Бети Денева беше човек на изборите. Не ме разбирайте погрешно, всеки човек прави избори, но никой не ги правеше като Бети. Сред познатите й се носеше славата на импулсивен човек, но Бети беше готова да оспори това и да обясни как е обмисляла месеци наред дадено решение, което за другите е изглеждало резултат от импулсивна постъпка – това, което другите наричаха импулсивност, за нея беше просто практичност. Но началото на тази история започна от решението на един мъж – решение да не прави избор. Ивайло осъзнаваше много добре, че няма нужда да избира, затова прекарваше дните си с Бети, а нощите си – с Ралица. И докато на Бети й беше напълно достатъчно да има уважението му, то Ралица искаше още. Някъде по това време Ралица, по-красивата, самоуверената, силната Ралица беше решила, че двете са съперници – решение, което Бети прие с известна охота и дори се почувства поласкана. Фактът, че такава жена я смяташе за заплаха вдъхна нов живот на Бети… или поне до един момент.

Но 21 май 1998 година беше денят, в който Бети осъзна, че това, което е приемала за невинна женска вражда и дори комплимент, за Ралица беше война и тя смяташе да направи всичко по силите си, за да срази противника. Ставаше дума за стажантско място в Държавния архив във Велико Търново – идеалното място за някой, завършил история, за някой като Бети. Тя пусна документите си и се помоли всичко да бъде наред. По това време тя съвсем беше забравила Ивайло, враждата и Ралица, но Ралица помнеше. Ралица, която никога не се е интересувала от история, Ралица с висше образование „Връзки с обществеността” и Ралица, чиято леля беше близка приятелка с ръководителката на Архива, неочаквано реши, че иска точно това място.

Мигът, в който Бети видя първото име в списъка с кандидатите, беше и мигът, в който осъзна, че се намира на бойно поле и нямаше никакъв шанс да получи мир. Не, че го искаше – не, не и в този момент. Тя се обърна, още със сълзи в очите, и замарширува към дома на Ралица. Мамка му, в онзи момент беше толкова бясна, че дори кола да я беше прегазила – нямаше да усети – горко й на колата, горко му на шофьора, горко му на всеки, който щеше да й се изпречи… Тя удари няколко пъти вратата с юмрук… Кой знае какво щеше да стане, ако й беше отворила Ралица, може би дори щяха да се сбият… Но вместо това й отвори Дарин – брат ѝ. Тогава Бети взе още едно решение – решение, с което не се гордееше, но което, години по-късно щеше да осъзнае, беше едно от най-правилните в живота й – да влюби Дарин в себе си.

Бети се усмихна през цигарения дим, спомняйки си мига, в който видя Дарин истински за първи път – сини очи, обло лице, кестенява коса и вежди, които биха отивали на някой хайдутин. По начина, по който я гледаше, стана ясно, че знаеше какво се е случило. „Искаш ли да влезеш?” попита. Тя знаеше, че ако влезе в този апартамент, ако приеме поканата, животът й ще се промени. Усещаше, че една малка крачка напред може да преобърне всичко и само крачка назад може да предотврати това, което предстоеше да се случи. Но тогава сълзите ѝ я победиха, тя кимна, отпусна се на гърдите на този синеок непознат и вече нямаше как да избегне това, което се страхуваше да се случи – тя да се влюби в него.

Бети прекара едно дълго и слънчево лято в пиене на фрапета с много лед, излежаване край басейна и смях с Дарин. А той се смееше с цяло гърло, отваряше й врати, даваше й якето си, когато излизаха вечер, оставяше я да говори дълго и се шегуваше с шофьорските й умения – на практика, нямаше недостатъци. Е, почти – по това време Дарин пушеше по две кутии цигари на ден, а Бети (освен на сестра му) беше заклет враг и на цигарите, но това като че ли придаваше още по-голям чар на взаимоотношенията им и докато той се оплакваше от домашните й сладки, то Бети му натякваше да спре цигарите. И това мрънкане ги забавляваше. Човекът, който не схващаше шегата беше Ралица.

През една вечер в началото на септември Ралица сложи край на лятото и на още нещо, което Бети не си даваше сметка, че е започнало. Ивайло се беше върнал в града за отпуската си и прекарваше вечерите си в местната кръчма, затова за никого не беше изненада, че Ралица също беше там всяка вечер. Една от тези вечери тя покани и Бети да излязат и Бети трябваше да се досети. Когато това беше първата вечер, в която Дарин имаше работа и не можеше да излезе, когато единственото свободно място беше до Ивайло, когато през цялата вечер Ралица й се усмихваше нагло, когато Ивайло я целуна по бузите, вместо да стисне ръката й – Бети трябваше да се досети. Но Бети, както може би вече знаете, не се страхуваше от предизвикателства, затова отвърна на поздрава на Ивайло и се заговориха. Вечер като всяка друга, но всъщност вечер, която Бети завинаги щеше да свързва с появата на едно ново чувство – не само, че Дарин й липсва, но и че тя му липсва… „Ти липсваш от мен” – така казват французите и Бети не можеше да повярва, че усещаше, че липсва на Дарин.

Може би вечерта щеше да завърши по друг начин, ако тя беше станала и си беше тръгнала, но тогава получи съобщението – онова съобщение от Ралица. „Изглежда те е забравил” – гласеше съобщението и срещна нахалния поглед на Ралица насочен към Ивайло и… знаете какво казах за нея и предизвикателствата. „Не можеш да забравиш някого, когото си обичал” – отговори тя. „Значи все още го обичаш?” Ако я бяхте попитали 5 минути след това съобщение, Бети щеше да отговори друго, ако я бяхте попитали 5 години след това съобщение, Бети щеше да отговори друго, но точно в този момент тя беше на бойно поле. ”Разбира се, не си ли личи”… Тогава противниковият огън спря и Бети трябваше да се досети, че има нещо ужасно съмнително в противник, който се предава така лесно.

На следващата сутрин Дарин не се обади. И не си вдигна телефона. Бети трябваше да се досети, че целият цирк със съобщенията на Ралица е, за да ги раздели. На 9 септември му писа за рождения ден, но той не отговори. По-късно същият ден Бети реши да запали първата си цигара. Докато вдиша и издиша дима разбра, че не си е давала сметка колко е привикнала с тютюневия дим покрай постоянното пушене на Дарин. Вече 17 години, откакто пуши.

След това се случи животът – тя спря да го търси, остана в малкото градче, намери си прилична работа с прилично жилище и малко по-късно и съвсем приличен мъж. Ралица остана в Търново, напусна Държавния архив и започна работа в малка рекламна агенция. Дарин замина – първо беше в Италия, после в Германия, накрая в Англия. Там намери някаква Петя, която работела като келнерка от сума ти време и уж уреди живота си с нея. А животът продължи да се случва – цигара след цигара и ден след ден. Бети се научи да живее добре и да бъде благодарна за това… до онзи ден. Докато телефонът й не иззвъня и Бети чу познат глас.

– Какво искаш? – нямаше намерение да си играе игричките с жената, която съсипа живота ѝ.

– Е, поне си добре… Почнах да се чудя покрай тия цигари – Ралица се засмя – Сещам се само за един човек, който пуши колкото теб – брат ми…

– Защо не вървиш по дяволите!

– А защо ти не дойдеш насам?

– Моля?

И тогава Ралица ѝ обясни надълго и нашироко, че се отваря позиция за старши експерт в Архива, че вече е говорила с директорката и че само ако поиска – мястото е нейно. След това каза нещо от рода, че винаги е мислела, че обичат един и същи мъж и всъщност е била права, но е сбъркала за мъжа и разказа за брат си – скоро се върнал от Англия – пачаврата му извъртяла най-стария номер – купили си апартамент, убедила го да го запишат на нейно име и после му била шута…

– Брат ти винаги е бил „мека Мария” и винаги съм му казвала, че това ще му изиграе лоша шега – Бети издиша дима.

– И аз все това му повтарям!

Двете се засмяха. Бети изгаси цигарата в пепелника си.

– Ще счупя ръцете на този, който ти е дал номера ми!

– Честно казано, и аз бях изненадана, че ти има номера след толкова години… – Бети беше подготвена за всичко, но не и за това – Е, ще дойдеш ли?

– Трябва да си помисля, не мога просто така да…

– Мисли си колкото искаш, но конкурсът е на 12-ти от 09:30, та да го решиш дотогава!

– Трябва да си много нагла, за да… – но Ралица не я изчака да довърши, а затвори телефона.

И така 05:17 сутринта, 12 май 2015, 17 години след като Бети загуби всичко, тя седеше в стария си фотьойл, пушеше поредната си цигара и все още не беше решила дали е достатъчно луда да захвърли живота, който е градила толкова време за минималната възможност да изживее живота, който винаги е искала. За мъж, който някога беше обичала, без да изживее любовта си, и за работа, която някога е искала? Бети се изсмя презрително – употребата на минало време в мислите й наистина я забавляваше. Ето кое не беше смешно – можеше да изгуби всичко или можеше да…

Бети дръпна от цигара си, изпусна дима с едно „По дяволите” и взе телефона.

– Да… Искам да поръчам едно такси за ул. „Пролет” 26… За къде ще пътувам ли? – тя се усмихна, поклати глава и дръпна от цигарата – За гарата, за проклетата гара…

Автор: Мадлен АСПАРУХОВА*

* Автори, участници в Националния литературен конкурс “…Накрай света”, чиито текстове не са сред наградените, но по преценка на журито, ще бъдат публикувани.