В стари времена хората се опирали за всичко на традициите. Рано сутринта на Гергьовден, преди да се заколи гергьовското агне, жените връзвали престилки и се залавяли за работа. Първо нарамвали кобилиците и отивали на чешмата за вода. После се започвала голямата шетня: опалвали пещите, в които щели да хвърлят големите тави с агнетата и да ги пекат, докато коричката им станела златиста и хрупкава. Една година обаче в градинката на стринка Мина не поникнал нито девисил, нито гьозум. А без тях агнешкото месо нямало да добие онзи аромат, който събирал около софрата всичкото домочадие.

Тогава стринка Мина си рекла: „Ще взема да изпратя Ежко в другото село да ми набере девисил и гьозум. Там не може да няма…“

Ежко живеел под крушата на двора в един стар кожен цървул, който кучето отдавна било завлякло.

– Ей сега тръгвам – рекъл с готовност Ежко и  преметнал шарена торбичка през рамо. Закичил росна китка зад ухото си, а малките му краченца защъпали към портата.

– Не се бави, Ежко, агнето не чака! – заръчала му стринка Мина и помахала за сбогом.

– Бързам, бързам… – отвърнал Ежко и тропнал портата след себе си.

Трудно се вървяло по калния път. Гергьовският дъждец продължавал да ръми и да напоява земята с божията благодат. Ех, да бяха по длъжки Ежковите краченца…

Накрая на селото, преди да започнат ливадите, Ежко видял момите се люлеят на гергьовски люлки. Решил и той де се полюлее. И тъй – до обяд, когато дъждецът спрял и слънцето се показа зад облак. Чак тогава се сетил:

– Ох, как се забравих! А толкова бързам! – И се търкулнал през ливадите.

На ливадите едно пастирче пасяло две шарени козички. Таралежът се залисал по него и останал до вечерта. Слушал го как свири на върбовата си свирка и съвсем се забравил. Така, по никое време, се сетил, че го чака път. Наложило му се да броди из нощната гора, без малко да се изгуби, но месечината светела от небето и дори приятелски му се усмихвала. Знаела, че Ежко е тръгнал по важна работа.

Призори стигнал съседното село. Не щеш ли – отпреде му бояджийница. На огнището ври казан с всякакви багрила. Наоколо само върлини, а по върховете съхнат къдели прежда. Дощяла му се на Ежко раздумка:

– Как правите бялата вълна черна?

– Със листа от смрадлика и плодчета от бъз.

– А жълтата?

– С листа от дюля или праскова.

– Зеленото?

– С млади орехови листа.

– А лучения цвят?

– Много си любопитен, Ежко. Хайде да те главим чирак, та да научиш тайните на бояджийския занаят – предложил един от майсторите.

– Аааа, не мога, тръгнал съм по важна работа. Не виждате ли, че бързам. Но нека поседя малко край огъня, умори ме пустият път.

– Сядай! – рекли му и му постлали шарена черга.

Опънал се Ежко до огъня и заспал. Приятна топлина мравучкала по тялото му – от късите крачка до малката и влажна муцунка. По някое време се стреснал и рекъл на бояджиите:

– Аз май съм задрямал! Хайде, че трябва да тичам!

Скочил, грабнал торбичката си и пак на път. Вървял, вървял – стигнал до кръстопът. Ами сега накъде? Не щеш ли, насреща му дядо поп. Над раменете му се поклащали две огромни крила – същински ангел. Ежко първо се учудил, после се поизплашил, а накрая разбрал, че дядо поп е бил в града на пазар, откъдето купил огромна пуйка. Пуйката висяла преметната на гърба му и махала с крила.

– Къде си тръгнал, Ежко?

– Да набера на стринка Мина девисил и гьозум?

– Че нямате ли във вашето село?

– Няма. Тази година не поникна и стрък.

– Ела у дома, попадията ще ти набере от градината. Аз пък ще те почерпя винце.

Щом прекрачили прага на дома, дядо поп съблякъл расото и слязъл в мазето. Изнесъл голяма паница червено вино, парче пастърма и заканил госта си.

– Хà наздраве, Ежко!

– Наздраве, дядо попе!

Усладило им се, три дни и три нощи сръбвали винце и се залисвали със сладки приказки. Ежко дори тропнал ситна ръченица. На четвъртия се сетил:

– Къде е попадията да ми набере девисил и гьозум? Нали за тях съм тръгнал. Ох, крака не ми останаха от бързане…

– Тука е някъде, по двора…Чакай да я потърся.

В това време баба попадия била извадила нощвите и месела кори за юфка. Сложила точно колкото трябва брашно, яйца и мляко. Корите щели да съхнат на слънце, разстлани върху месали. Щом станели готови, щели да заприличат на огромни жълти цветя.

– Бабо попадийо, хà набери на Ежко девисил и гьозум.

– Да набера, ама нека първо ми уварди корите от кокошките.

– Дадено! – съгласил се Ежко.

Отчупил дълга пръчка от сливата и зачакал. Цял ден гонил кокошките, същото правил и на следващия ден, на последващия ден… Тъй се минала седмицата. Доволната попадия събрала корите, натроши ги и ги прибрала юфката на сухо място.

– Сега, Ежко, да ти набера девисил и гьозум. Добра работа свърши.

Метнал Ежко пълната с ароматни треви торбица и се застягал за път.

– Ох, ама как се забавих! Вече никъде няма да спирам, ще съм по-бърз и от вятъра!

Изтърколил се юни, бели жетварски забрадки накацали по нивите. Чули се стари, жални песни. Мъжете скришом бършели по някоя сълза и товарели снопите на каруци… Ежко ли ще мина и замине ей тъй! Заприказвал се с жътварите, а те го поканили да опита от хляба им. За благодарност им донесъл студена вода от изворчето. По едно време пак се сетил:

– То и аз съм един! Все бързам и бързам…

Тръгнал да изкачва баира над нивите. Вървял – почивал, вървял – почивал… И гледай ти чудо! Горе, на равното, огромна поляна с горски ягоди.

– От тук не мърдам! Хапвам на корем, че тогава да става каквото има да става!

Много ягодки потънали в коремчето му, муцунката му цялата почервеняла и се захаросала… И изведнъж… Под зелената дрешка на една ягодова китка надникнала главата на усойница:

– Бързо да се махаш от поляната ми, лакомнико! Ей сега ще те клъвна и приспя завинаги!

– Тръгвам, тутакси тръгвам, кралице на поляната! – отвърнал Ежко, но за всеки случай заел отбранителна позиция. Най-сигурната, на която са способни таралежите, свивайки се на кълбо. Змията премерила на око бодливата топка, изсъскала няколко пъти, дето се вика, за авторитет, и се запиляла нанякъде. А Ежко… Ежко – бежко! Плюл си на петичките, без да се обръща назад.

-Ох, ще си потроша крачетата от бързане, – мислел си той – ами дано стринка Мина ми влезе в положението и рече някоя добра дума пред хората!

Толкова бързал Ежко-бежко, така се претрепал от бързане, че, докато стигне техния двор, узрели лозята. Как да не се отбие и при тях, как да не опита от налетите гроздове!

Голямо опитване ще да е било, щом задухали хладните ветрове. Птиците почнали да се събират, канели се да отлетят на юг. Ежко ги гледал, гледал, вратът му се изкривил от гледане нагоре. Освестил се едва когато и последното ято изчезнало в дълбокото небе.

Е, все пак накрая пристигнал у дома. Ама едва когато отвсякъде занадничали рижите главички димитровчета, когато дюлгерите се прибирали от гурбет и се готвели да зимуват в къщите си. Отворил Ежко вратата, лъхнала го познатата миризма на пушек и топла гозба. Боже, колко е хубаво да се върнеш у дома след такава тежка работа…

Видяла го стринка Мина се усмихнала:

– Кога те, Ежко, пратих аз по работа, кога се ти прибираш!

– Смей се, стрино, смей! Пустото бързане за малко да ми изяде главата. А вие си седите на топло и баете на агнето със златистата коричка.

Стринка Мина нищо не рекла. А и да била, нямало кой да я чуе! Легнал Ежко до огъня и заспал зимен сън. Стринка Мина донесла стария цървул, сложила полекичка бодливото телце в него и го отнесла на закътано място под навеса. Да спи Ежко и да сънува чак до пролетта. После влязла у дома и изсипала ежовата торбица на софрата. Мерудиите в нея отдавна били изсъхнали, но стопанката знаела, че и така ще свършат работа. Е, не за печеното агнешко, а за овнешката яхния. Защото агнетата отдавна били станали на овнета… Торбицата на милия бързоходец закачила зад вратата. До следващия Гергьовден. До следващото Ежково приключение.

Така вървял животът на дедите ни някога – от Гергьовден до Димитровден, и от Димитровден – до Гергьовден. Толкова дълъг и толкова къс, колкото да отлетят и да се върнат прелетните ята. Докато ги няма, таралежите спят зимен сън и сънуват. Само Бог знае какво. Но отворят ли очи, поемат на път. И толкова много бързат, бързат… че губят представа за времето и не знаят колко дълго са били будни. Но ние вече знаем, нали – от Гергьовден, та чак до Димитровден…

Автор: Мирела КОСТАДИНОВА

* Редактор: проф. Сава Василев

* Художник: Калин Николов

* Снимка: Пламен Генчев