МАКЕДОНИЯ

Обичам я безумно тази Македония. Като душа е.  Душата ми е в нея. Говоря на български и понякога не разбирам какво ми отговарят, но пак питам. Пак на български. Обичам да слушам македонците как ми обясняват. Питат ме от къде съм:

– Е, па, от България съм – казвам – не е ли очевидно?

– Еееее, па и ние сме от там – смее се Драган, а на върха на езика ми е да кажа: Дали пък аз не съм от тук…?

– Всичко е добро у България, всичко е убаво, Магдалена…. Магдалена, Магдалена, моя жЕна – през смях римува името ми Драган.

Отказвам да го разбирам по-добре на английски…не ми е естествено с македонците да си говорим на друг език. Продължавам да разпитвам…

Спомням си как преди две години в Гах, Азербайджан, един французин, когото безкрайно харесах, разговаря цяла нощ с Мурад, около 40-годишен местен жител. Мурад не разбираше английски, а французинът нямаше никакво понятие от тюркски. Озадачена от оживения им разговор- вече бяхме прекарали десетина дни заедно – седнах на масата срещу тях.

Мурад, притеснен, повика момичето си, за да му превежда, но французинът я отпрати с думите:

– Приятелю, не ни е нужно да говорим на един език, за да се разбираме. Единственото, от което се нуждаем е време.

Мурад и французинът пиха заедно цяла нощ. И цяла нощ се смяха. И двамата – на един език.

07.03.2019г.

Скопие, Македония

30 САНТИМЕТРА

4:35 ч. сутринта. Ако кажа, че не знам къде се събуждам, ще е вярно… някъде в Азербайджан – надявам се близо до Гах. В 10 ч. предишната вечер в Баку се качих във влак със спален вагон, но в него нямаше купета. Близо 60 човека – жени, мъже, деца и бебе на 2 месеца „спахме заедно“. Без врати помежду ни и без завеси. Само 30 сантиметра деляха сънищата ни.

На всички прозорци пишеше „Авариен изход“ и никой от тях не се отваряше. А ние аварирахме с всяка следваща секунда, обляни в капки пот, на 40 градуса температура. Час след тръгване установих, че заедно с комплект чаршафи за леглото са ми дали и две хавлии. 10 минути по-късно разбрах, че те са крайно недостатъчни. Казах си, че това би трябвало да е от „онези велики пътувания“… Е, да влезеш без виза в Азербайджан не е най-добрият начин да те познават трима консули, но за това пък, трябва да си заслужава двата дни път.

И докато аз все още се питам как, защо и къде попаднах, Файдан (36-годишна азербайджанка със „седящо“ място) прекара 10-те часа път с бебе в ръце и в очакване. Синът й Тунджай е само на 2 месеца и 10 дни. Взех го да полежи на леглото ми за малко… достатъчно, за да не забравя това, което той никога няма да си спомня.

Файдан не говори английски. Не иска и да ме познава. 30 сантиметра за нея не са причина за разговор. За мен обаче, те са история, която не мога да оставя недовършена. Намирам преводач. Нейният свят е енигма за мен. От онези, в които си готов да се удавиш, защото знаеш, че ще си е струвало… Колко често ни се случва да си припомняме това усещане и кога спряхме да си го позволяваме?

Файдан е от онези жени, които аз никога няма да бъда. Или може би, щях, ако се бях родила другаде. По-ясно от всякога осъзнавам, че животът ни и дори това, което сме, много често се определя от територията, която обитаваме. Не от границите на града или държавата ни. Понякога се случваме просто между четири стени, които често наричаме дом.

В 8:30 ч. слизам в Гах. Файдан продължава за Закатала. Нямам представа къде е това и дали някога ще разбера. Моята гара е само железопътна спирка по пътя й. Тя отива на почивка, а аз още не знам… Кой може да каже на коя гара започва всичко и колко истории лежат под колелата на железницата в Гах?

Гарите винаги са били тихи. Може би бързите влакове отнемат всичките им думи… Те са като хората, които „спират“ за кратко в живота ти и те „отнасят“ – пътуването винаги е „първа класа“ и винаги е твърде скъпо.

Неслучайно гарите „мълчат“. Тишината никога не е празна.

КОСОВО

Мария Магдалена носи ланци. Носи и Младенеца, а по ръцете й пръстените са повече, отколкото пръстите. Не изглежда по-щастлива, заради златото. Държи новороденото в обятията си и като че ли друго не ѝ трябва – най-малкото парите, с които са засипали иконата й. Виждам лика й изпод купища банкноти.

Ще вярвам само 7 минути – после затварят. От 8:00 ч. до 17:00ч. е работното време на вярата.

В църквата няма никого.

Парите са отвън, а ланците и пръстените – под стъклото на иконата – вярата, освен работно време си има и граници.

След малко спирам да се оглеждам: в църква, заобиколена от трийсет джамии не се вярва всеки ден.

В 17:03 ч. вратите са още отворени. Виждам бутилка хубаво вино и още по-хубаво дървено стълбище.. Подминавам олтара и тръгвам към небето – нали натам водят всички пътища…

Какво ли е скрил Господ 4 етажа по-нагоре?

Отново поглеждам часовника. Тик – така на безвремие.

Качвам се по стълбата. Мисля си – дали не води надолу?

Миризмата на дърво и неизвестно ме унасят. Стрелките се колебаят с всяко преместване. Сякаш знаят, че вече е твърде късно. Още преди три минути са премазали времето.

Вратите на храма се затръшват.

Eднопосочно.

Етажът е трети.

За всички отвън времето продължава.

Желязната кука прерязва пътя ми на обратно.

Може би трябва да тичам надолу?

Аз обаче, не помръдвам. Вече и не дишам. Над мен има  още един етаж, а под мен – два към изхода. Пробягвам ги мислено и докато тропам на вратата ми отварят.

Но аз не искам да изляза. Не искам да се питам: какво е имало горе?

Това решение ми отнема минута. Ако бях побягнала, въпросът щеше да ми струва цял живот.

Продължавам нагоре.

Таванът става все по-нисък. Мирисът на дървото – все по-силен. Вратите на храма – все по-непристъпни.

Височината ме замайва.

Намирам се в Косово. В една от трите оцелели християнски църкви.

Последният й камък е положен 100 години преди да се родя – през 1887г. Не от християни.

От прозорците виждам само минарета.

Сега на кой бог трябва да се моля?

Почти коленичейки, достигам последния етаж.

Поглеждам нагоре – За пръв път там виждам врата – съвсем не метафорично. Но пък с ирония си мисля: Това ли са портите към…?

Натискам бравата (винаги съм си представяла, че портите се отварят сами), но никога не съм знаела: вход ли са или изход?

Сега разбрах, че не се отварят лесно: протягам двете си ръце и влагам цялата си сила.

Пари на иконите не съм оставила. И свещ не запалих пред храма.

За такива неща си мисли човек, когато го заключат в църква.

Преди това ме е било страх от толкова много….от всичко. Но никога не ме беше хващал страх от това, което ми се случва в момента.

Всички страхове сега ми се струват ирационални.

Имах ли нещо да плащам? С пари ли се изкупват греховете? Защо Мария Магдалена носи ланци?

Над главата ми се спускат въжета и тежестта на врата, която не помръдва. Над нея трябва да е камбаната. Аз ли ще я бия…. за живите?

Сещам се за фонтана на площада в Призрен. Казват, че който хвърлел  монети в него се връщал. Чудя се има ли история за тези, които въобще не си тръгват оттук?

Някой друг ще бие камбаната. Стълбите ме водят надолу.

 Блъскам с длани по страничния вход, който се затръшна преди минути.

Отговор няма.

Понякога и Господ не чува.

Обхождам с поглед Мария Магдалена и ланците. Вече не мисля за нея, макар че църковното  ми име е същото. Сещам се, че и аз не изглеждах по-щастлива с многото.

Погледът ми спира на масивна желязна кука, залостваща вратите на централния вход, от който не можах да вляза.

Излиза ли се от вратите, през които не си преминавал?

Дали не си вярвах повече от колкото трябва…и то в извън работно време?

В себе си или в Него?

Отворих вратите към храма.

Тази вечер ще се вярва до късно.

 

Автор: Магдалена ТОДОРОВА*

* Автори, участници в Националния литературен конкурс “…Накрай света”, чиито текстове не са сред наградените, но по преценка на журито, ще бъдат публикувани.