Всяка сутрин се събуждах от ранните лъчи на слънцето, играещи си по прозорчето на малката стаичка, в която спяхме с баба. Отвивах се от  тежкия юрган и дотичвах при дядо в кухнята.Той правеше чай и ми подаваше чашата. Винаги една и съща, не много хубаво измита от последното му следобедно кафе. Баба винаги се будеше последна. След като станехме, отивахме при кокошките в задния двор, огласящи утринния въздух. От верандата се чуваше “Гъбке моя”, произнесено с най-милия ми глас на света, гласът на баба ми. Винаги ми викаше така, когато искаше да направя нещо. Казваше, че раста като гъба, страшно бързо. Никога не съм мислила, че нещата могат да са различни, че аз мога да порасна или те да се променят. Често ходехме до старото, потънало в прах огледало в коридора и стояхме тримата.Това беше нещо като ритуал за баба ми, много държеше на него, правеше я щастлива да ни гледа заедно. На мен също ми харесваше да стоя пред стъклото и да ни виждам заедно неразделни. Винаги се радвах на тази гледка, толкова естествена за мен, но и също толкова специална. В тези малки щастливи моменти усмивките на лицата им скриваха годините им. Баба често казваше: “Един ден, Гъбке моя, ще си спомняш как сме стояли тук и колко сме били щастливи, един ден когато пораснеш”. Не я разбирах много, тъй като всеки ден бях с тях, знаех как изглеждат щастливи и тъжни. Оглеждах ни от горе до долу, баба се усмихваше и гледаше към мен, очите и сияеха, отразени в огледалната повърхност, криещи душата на един прекрасен човек. Мислех, че ще виждам тези очи всеки ден, докато една сутрин, когато се събудих и поредните топли лъчи блеснаха пред очите ми, на леглото до мен нямаше никой. За първи път реших, че баба бе станала преди мен и бързо заприпках боса по дървения под на старата къща. Отидох в кухнята за поредната чаша чай, но нея я нямаше и топлината от котлона не ме посрещна на прага. След това съзрях дядо, стоящ на масата с ръце, обгърнали лицето му. Чу ме, че влязох, но сякаш нямаше сили да ме погледне. Вече не бях толкова малка, бях на шест и знаех, че нещо не е наред. Изтичах до него и го прегърнах силно. Не знаех какво да кажа и устните ми промълвиха само:

 – Дядо кокошките се чуват, къде е баба, за да отидем да ги нахраним?

Още същата секунда съжалих, че бях изрекла това изречение, защото тези думи го натъжиха повече. Погледнах надолу, сълзи се спускаха по изстрадалото му лице и падаха върху старата мушама на масата. Няколко минути стояхме потънали в тишина, докато той не вдигна глава и в почервенелите му очи се четеше дълбока болка. Сърцето ми биеше учестено, чакащо някакъв звук. Дядо успя да промълви единствено:

– Днес баба я няма! – и две солени сълзи се спуснаха плахо около бръчките на лицето му.

– А утре? – гласът ми се разля в стаята и потъна в старите мебели. – Къде е? – с изтънял глас попитах аз, но отново останах без отговор. Без да се усетя очите ми потънаха в сълзи и усмивката на лицето ми помръкна. Дори не знаех защо бе тази тъга, носеща се във въздуха, но не можех да не я усетя.

– Утре и вдругиден… след седмица и след две, тя няма да се върне. – и с тези думи той отново впи поглед в пода, сякаш търсещ нещо между пукнатините на дървените дъски. На следващата сутрин се събудих и лъчите на слънцето се гонеха по празното легло до моето. Виждаха се прашинките във въздуха, блещукащи сякаш там имаше живот и лъчезарната ѝ душа бе още тук. Така се събуждах всяка сутрин, гледайки блясъка на прашинките, отразени от светлината. Мислех си за нея, че на другия ден може отново да я видя, но времето си минаваше, прашинките се множаха и нея още я нямаше. Дядо не говореше много, спряха сутрешните чайове и веселите усмивки.

Една сутрин станах рано и отидох до кухнята, запалих котлона и направих горещ чай, решила да му дам топлината, останала в моето сърце. Подадох му чашата, с надеждата да стопля неговото. Той се усмихна. Липсваше ми да го виждам усмихнат.

– За теб, дядо!

– Благодаря ти, мила.

На лицето му се появи благодарна усмивка. Къщата грееше от слънцето и затова хванах дядо за ръката и импулсивно, сякаш теглена от някаква сила, го заведох до огледалото в коридора. Застанахме пред него – аз с усмивка, той с тъга.

– Дядо какво виждаш? – звънливият ми глас се понесе по въздуха.

– Празнота, слънце мое.

А знаеш ли какво виждам аз – нас тримата, щастливи, както когато баба ни водеше тук, засмяна. Ти каза, че няма да я видим дни, седмици, месеци,  но тя е тук до нас на огледалото.

На другата сутрин до мен на леглото стоеше той с чаша чай и старата му усмивка, пълна с живот. Двамата отидохме, изчистихме потъналото в прах огледало и се огледахме в него, виждащи точно това, което трябваше да видим, щастливи трима… макар и само двама.

 

Автор: Мирослава АНГЕЛОВА, носител на първа награда в конкурс за съвременна приказка „Яна Максимова“ – 2019 година

*Снимка: личен архив