ВЪЖЕ

„Лудите, лудите – те да са живи!“

– Иван Вазов, „Под Игото“

Срещах я почти всеки ден около девет без десет, когато отивах на работа. Обитаваше един-два квадрата срещу площад Гарибалди, точно под колоните до магазина за ядки. Говореше несвързано и доста силно, а тревожността в гласа ѝ често достигаше размерите на викове, като че ли се караше с някого. Ясно беше, че със себе си. Или на себе си. Понякога се заслушвах, за да разбера какви са темите на тези ожесточени спорове и дали бяха с някой въображаем събеседник или с вътрешното аз.

Хората я гледаха с нескрита неприязън и не ги виня. Беше неприятно за ушите на всички в радиус от няколко метра около спирката на трамвая. Негласно е ясно, че никой не обича да го дразнят още преди да е започнал работа. Осем часа на ден стигаха.

Струваше ми се, че съм единственият човек, който се опитва да се вслушва в нея. Мисля, че тя също го знаеше. Случваше се да ме погледне с тъмните си като пропасти очи и да изкрещи „Млъкни“, а аз, разбира се, покрай нея не съм правила и друго. Чудех се дали не чува мислите ми и нещо в тях да не ѝ харесва. Не ѝ отговарях, защото не знаех какво да ѝ кажа. Или по-скоро не знаех откъде да започна. А и не бях напълно сигурна, че думите бяха за мен.

Срещите ни зачестиха и започнах да я засичам и вечер, когато се прибирах. От няколко седмици в речника ѝ редом с „правителството“, „баниците“ и „протестите“ се появи думата „въже“, но все не успявах да разбера контекста. Въпреки това нямаше как да я пропусна. Бях станала като радар за негативни думи, мисли и настроения.

Признавам, че бях и малко уплашена, защото с всеки ден отчаянието в тази дума растеше. Моята дружка, както напоследък обичах да я наричам, не искаше да живее. И аз не знаех как да ѝ помогна – що за приятелство беше това.

Една сутрин закъснявах за работа и вече взимах по няколко крачки за една, когато сякаш нещо ме закова с пирон за тротоара и застинах. Почти спрях и да мигам.

Видях я на площада. Беше намерила въже. И скачаше на него. Износените дрехи се полюшваха около тялото ѝ, тъй като ѝ бяха един-два номера по-големи, а обувките ѝ почти нямаха подметки и бяха изтънели като мръсно русата ѝ коса. Но тя скачаше. Бавничко. И се усмихваше. Не помня кога за последно бях виждала някой да изглежда толкова непринудено щастлив.

Хората я гледаха с нескрита неприязън и сега, но бяха и видимо объркани от случващото се. А аз се усмихнах на нея и малко на себе си, без да я доближавам, за да не ѝ преча, и продължих малко по-бавно, вече не ми се бързаше за никъде.

Тя не е искала да умре. Искала е да живее. И то повече от много от нас.

 

НА ЧАСТИ

– Чувствам се гол.

– Ти си гол, Людмиле.

– Знам, знам. Технически погледнато е така, но се усещам и уязвим, сякаш са ми отнели нещо значимо. Разбираш ли?

– Преувеличаваш. Вероятно ни затварят и се изнасяме. Или поне така се надявам. Иначе не знам. Рано ми е да се пенсионирам.

– Да не чуе дяволът! Какво ни дойде до главите, Господи!

– Успокой се малко. Не се случва за първи път.

– Да, но сега е различно. Виж ми дясната ръка – дланта се е огънала. Направо си е смачкана. Не мога да се гледам. Дано всичко това е просто лош сън.

Людмил беше много емоционален и обичаше да драматизира, но имаше благ и дружелюбен характер. Виолета беше по-обрана, на моменти дори рязка, но и доста земна, което ги правеше добри приятели. Допълваха се като половини на един кръг.

– Винаги съм се обличал стилно. А сега…

– Искаш да кажеш, че винаги са те обличали стилно.

– Да, да, разбира се. Но със сигурност са усещали вкуса ми към хубавото.

– Мхм.

Дясната ръка на Людмил действително беше пострадала. При разглобяването падна на пода и дланта му се вдлъбна при удара си с плочките на магазина.

– Но и ти не изглеждаш особено добре, да знаеш. Цялата горна част на торса ти е надрана. Виждам го оттук.

Главата му беше сложена върху един кашон и изглеждаше тържествено.

– Ще го преживея някак. Искам само да работим отново. Какво мислиш за вчерашния разговор на Весела?

– С адвоката ли? Не съм сигурен, но нещата ми изглеждат сериозни. Виж, че нищо не е подредено и опаковано добре като миналия път. Усети ли колко беше груба тя, докато ни събличаше? Мислех, че държи повече на нас.

Ако можеше, Людмил щеше да заплаче. Но не помръдна. Никой не мърдаше. Освен сенките под ръцете и краката им, които се протягаха една към друга от изток на запад вече близо три седмици.

Имаше и други разглобени в магазина, но те предпочитаха да мълчат и да слушат двамата по-възрастни. Не се бяха чувствали толкова уплашени, откакто ги натовариха в камиони пред фабриката, където се бяха родили.

– Стига, стига. Хайде да помислим логично. Доколкото разбрах, и други магазини затварят, защото търговският център постепенно запада, нали така?

– Местят се, има разлика. Да си виждала бележка на вратата с нов адрес? Хайде погледни пак, нали си по-близо.

Главата на Виолета беше подпряна на един чужд крак близо до вратата и не беше нужно да поглежда. Знаеше, че няма нищо ново на стъклото. Беше все така прозрачно. Ако не и повече. Дори работното време вече го нямаше.

Тя понечи да отговори на Людмил, когато видя Весела да се приближава. Не я бяха виждали от два-три дни, в които беше остаряла с няколко години. Имаше дълбоки и тъмни като ями кръгове под очите и се беше прегърбила, сякаш носеше нещо, което не беше по силите ѝ. Отключи бавно вратата и без да поглежда към осакатените тела, седна на единствения останал стол в магазина. И се разплака. Сълзите ѝ отекваха в празното помещение като липси на живот. Людмил и Виолета затвориха очи и повече не проговориха.

Така умират живите. При тях е по-ясно, винаги има признаци.

Онези, които не могат да умрат, умират, без да разбереш. На части, бавно и плахо, но също толкова наистина.

 

Автор: Боряна БОГДАНОВА