Нощ, Луна и аз – Христина Гутева
Залезът отнесе деня със себе си. Свърши този ден. Събуди се нощта. Луната бди над нея. Напомня ми нещо за смърт, за раждане. За раждане на нещо друго. А това, което е умряло – да се роди не може вече. Каквото и да се роди след тази или онази смърт – то винаги ще е различно – винаги ще бъде нещо друго. Нещо, което никога не е било.
Ражда се нощта, а денят умира… Но дори нощта да е за сън – животът не спира, сърцето ми не спира. А съзнанието сън ми рисува. Ако дойде, защото понякога сънят не идва.
Не идва, за да не забравям, че в този свят сама съм.
Не идва, за да не е сама нощта.
Не идва, за да не е сама Луната.
Не идва, а вместо него – спомени от бъдещето… за нещо, което – ако реша, ако поискам, ако повярвам – може и да стане.
Гледам Луната – тази суетна дама на нощта! Издула се като балон… в прозореца ми свети и вика:
– Стани и ела! Ела да ме видиш! Какво се излежаваш? Нима не правиш всяка нощ едно и също? Не ти ли омръзна? Ела, ела да ме видиш! Не винаги изглеждам така. Хайде, надигни се и ела! Е, какво ще кажеш? Не съм ли хубава? Не съм ли по-хубава от теб?
– Такава си ти, Просякиньо Луна! Такава си! По-хубава си от мен! По-силна си от мен! По-суетна си от мен! Но по-стара си от мен. При все това и нагло, нагло ще ме надживееш. Такава си, Луна! Дори понякога да казват „новолуние”, ти пак си стара! Ала красива си – и цяла, и отхапана дори!
Мълчиш… Добре де, мълчи!
Тази нощ ще те погледам. Тази нощ ще бъда с теб, за да не си сама.
Обаче…
Вече нищо не напомня на залез. Черният плащ на нощта отдавна е загърнал червената нишка. А денят е само спомен. Да, помня, че имаше ден…
Но вече нищо не сеща ме за смърт или раждане. Забравих какво е начало и край.
Нощ е…
Нощ, Луна и аз.
Но… затворя ли очи – оставам само аз.
* Текстът е част от книгата с разкази и есета “Бягство в светлината”, Варна, 1999
* Снимка: личен архив
