Петият сезон – Георги Константинов
О, колко бързо свършва
любовта!
Подир последната илюзия
и първата покруса
настава безразлична самота,
която вледенява всички чувства.
Тогава почва петият сезон,
когато вън от датите
живееш –
дори да виждаш цъфналия клон
или да те засипва снеговеят…
Сълзата криеш във студен юмрук.
Дали си жив,
от огледалото разбираш…
Обърнал гръб на всеки образ друг,
и своя образ
искрено презираш.
И няма смях, и няма сълзи или стон…
Живееш тихо и самотно
в петия сезон –
без майски дъжд, без снеговита ярост,
без слънчев спомен,
без пеещ славей
и без крясък на отлитащи ята…
Ти съществуваш, ала сам не вярваш:
дали изобщо съществува
любовта?
Но все пак чувстваш, че животът ти
не е съвсем изгубен.
И тайно се надяваш
отново да си влюбен.
* Снимка: личен архив
