Забивам острието на лопатата в спеклата се земя. Уцелвам корен. Изтеглям. Забивам отново. Коренът поддава. Хващам здраво сапа и с все сила натискам острието. Кракът ми потреперва. Коренът се къса на две. Напълвам лопатата с пръст, която изсипвам на половин метър разстояние от образувалата се ямичка. Потя се обилно. Мария хлипа, Вяра подсмърча, а Недялко гледа стоически загърнатата с одеяло като със саван котка. Очите и на тримата са подпухнали. Моите още не са…

***

Даскал съм от четири години. Винаги съм вярвал, че методиките на Дюи, Макаренко и другите педагогически светила са безполезни. Затова съм посредствен учител. Защото не почитам светилата. Преподавам както мога. Но най-вече с въображение, което не е характерно за Системата.

Беше късна есен, края на ноември, когато ми се наложи да преподам на учениците си най-трудната тема, която дори я няма в учебните програми – „Как да бъдеш отговорен пред обществото”.

Имах два свободни учебни часа на разположение, преди да вляза за последния. Училището, в което работя, е разположено между две успоредни улици. На горната има барче и две хранителни магазинчета. Умирах за чаша кафе, затова се запътих към заведението.

Наближавайки барчето, чух викове. Две момичета от седми клас започнаха да обясняват, че нещо ужасно се е случило. Дочух нещо за котарак, размазан, кръв. Децата ме повлякоха към една от паркираните на улицата коли. На бордюра в локвичка кръв се гърчеше полужива котка. Неприятна гледка. Отщя ми се да пия кафе. Звъннете на 112, наредих. Момичетата казаха, че вече са звъннали и диспечерите са отказали помощ. Е, съжалявам, деца, от мен да знаете, че чиновниците са безгръбначни. Те ме погледнаха въпросително. Аз вдигнах рамене. Не биваше да им обяснявам, че разочарованията им от държавните институции тепърва започват. Аз трябваше да поема отговорността пред тези две деца. Трябваше да покажа, че учителят е нещо повече от сатанизирана фигура в обществото. Най-важният ми урок като педагог предстоеше.

Всичко беше в наши ръце.

Мария, иди да вземеш един кашон от Пепи. Вяра, поискай от хигиенистките нещо да го загърнем това животно. Раздадох командите.

Докато чаках да се върнат, звъннах на класната им да предупредя, че се е случил инцидент и двете девойки ще ме придружат до ветеринарната клиника в квартала.

Котаракът дишаше тежко, издаваше хъхрещи звуци, от устата му се точеше струйка червена слуз. Едва сега осъзнах, че положението е безнадеждно.

Вяра и Мария се върнаха след пет минути. Завихме животното и го сложихме в кашона. Потеглихме към ветеринарната клиника.

– Положението е зле. Ще му бия успокоително и антибиотик. По всичко личи, че белите му дробове са пробити от натиск. Трудно диша. Не се надявайте много – докторът сви рамене. – Сега ще го оставите тук да си почива. Заповядайте следобед да го видите. Може да стои тук за вечерта, но утре някой от вас ще трябва да го вземе вкъщи.

Нито Вяра, нито Мария можеха да приберат котката. Имали домашни любимци в домовете си и щяло да стане мазало. Отговорността падаше на мен, а аз съвсем не исках да приютявам животно в ремонтирания ми апартамент. Осеммилиметровият ламинат в двете стаи, кожените фотьойл и кресло и съвсем новият кухненски ъгъл извикаха в хор:

– Изключено! Ще дадем котката на приют.

– Стига бе, господине, кво са прайти ся!

След часовете си тръгнахме към клиниката. С нас беше и Недялко – съученик на Мария и Вяра.

Докторът ни съобщи, че котката е починала. Момичетата ревнаха. Ламинатът, кожените мебели и кухненският ъгъл си отдъхнаха.

Каквото станало, станало. Трябваше да погребем животинката. Пратих Недялко за лопата, понеже живееше наблизо. Обърнах се към хлипащите момичета:

– Предлагам да кръстим котката. Какво ще кажете за Бегемот?

– Ююю, бе! Що за име е това?!

Амиии подходящо… Онзи Бегемот – на Булгаков – беше хитрец. И този тук бе хитрец. Надхитри живота, като го напусна и сега му е рахат. Спаси се завалията. Другите да му мислят.

След десетина минути Недялко се появи с лопата на рамо. Котаракът все още нямаше име.

Поведох децата към близкия парк.

***

Поемам котката, загърната в саван. Полагам я в гробчето. Сбогувайте се, казвам. Мария, Вяра и Недялко запелтечват. Очите и на тримата са подпухнали. Моите също.

Забучвам кръст от две сплетени клонки. По груба преценка е разположен на изток.

Сбогом, Сивчо!

 

Автор: Лъчезар ЙОРДАНОВ

* Редактор: Явор Цанев

* Текстът е част от Алманах за литература, изкуство и култура “Зорница”, бр. 45, 2009-2019 г. Издава: Дружество на писателите – Габрово. Редакционна колегия: Минчо Г. Минчев – гл. редактор, Христо Мандев, Борис Данков, Велизар Велчев, Димитър Васин, Стоян Цонев, Генчо Витанов, Росица Кънева, Иван Хр. Христов. Художници на броя: Проф. Николай Майсторов, доц. Георги Минчев, Георги Каралиев. Печат: “ЕКС-ПРЕС” ООД – Габрово