Който затваря съкровище, погребва и себе си в него – Мирела Костадинова
Дървената кутия на баба, инкрустирана със седеф, стоеше застинала дълги години върху скрина. Тя имаше ключалка и малко ключе, което старицата криеше някъде. В нея приютяваше женските си тайни – „Мъжът да те знае само от кръста надолу…“ ми казваше тя. Капакът на тази кутия не се отваряше пред всеки. Това си беше нейно интимно пространство. Само бедният духом можеше да сложи в тази кутия какво да е. Там се намираше нейният център на реда, който предпазваше цялата къща от пълен безпорядък. Редът говори за историята на семейството. Там шумоляха спомените ù – стари писма и пощенски картички, брошка от дубле, малко шишенце с парфюм „Бич Може“. Нейната памет, беше нейната кутия…
Тази кутия тя не отваряше всеки ден. Така е и с човешката душа, която не се разкрива непрестанно пред другите. Някакво благо се криеше в тази затвореност. Там имаше обещания и нещо повече от история. Не беше чудно, че в нея беше събрала толкова интимност и я ограждаше с толкова много грижа. Бършеше кутията от прах и играещите отблясъци от парченцата седеф, като че ли топлеха сърцето ù. В стаята ù миришеше на дюли, а кутията отразяваше ноемврийското слънце.
Баба потръпваше всеки път, когато отвореше тази кутия. Подсказваше ù вероятно човешката нужда от тайни. Отключваше я с малкото ключе. А ключалката изщракваше. Тя беше зов, за да си спомни тайните. Нали в тази кутия живееха интимните ù сенки. Щом я отвореше, сякаш излизаше от нейното си неизвестно. Писмата и украшенията там – нямаха цена. Те не бяха обикновени… Тя никога не стигаше до дъното, където бяха писмата. Тази дървена кутия беше жилище на душата ù.
Кутията я ограждаше с мълчание. За отварянето понякога трябваше таен натиск, отронена мека дума. А може би точно бляновете ù отваряха тази кутия. Само те можеха да разтворят дори тежки сандъци, но и най-дълбокото в човека. Писмата ù разказваха вероятно за любов. Другите дреболии – за могъществото на съдбата. В кутията имаше незабравими неща. Незабравими за нея, защото бяха „сгъстено минало“, настояще и някакво бъдеще. Кутията помни онова, което съществува от незапомнени времена. Всеки спомен затворен в дървената кутия я превръщаше в ковчег. В нея оживяваха чисти спомени, които си бяха само на баба. Тя не искаше да ги разкаже на друг. Не знаеше, че същността на спомена ще си отиде с нея. Никога не пожела да го разкрие изцяло. Всяка тайна си има кутия-ковчеже…
Днес меко я затварям аз. Колко добре би вървял този свят, ако всяка кутия има капак и те се напасваха точно…Леко затваряне. Леко отваряне…Иска ми се животът да бъде добре паснат.
Като поет, сега продължавам само делото на дърводелеца…За мен, от тази кутия се раждат приказни същества. Нощно време там се разиграват странни сцени. Няколко човечета с дребен ръст и разкривена външност, излизат от огледалото на кутията и ми доказват библейски тайни.
Някои могат да кажат, че това е просто една дървена кутия и нищо повече. Но в затворената кутия винаги има повече неща, отколкото в отворената. Тази кутия като че ли не е от този свят. Скритото в нея и скритото в баба, бяха едно и също нещо. Баба беше затворила там своите съкровища. А, който затваря съкровище, погребва и себе си в него…
Автор: Мирела КОСТАДИНОВА
* Текстът е част от Алманах за литература, изкуство и култура “Зорница”, бр. 45, 2009-2019 г. Издава: Дружество на писателите – Габрово. Редакционна колегия: Минчо Г. Минчев – гл. редактор, Христо Мандев, Борис Данков, Велизар Велчев, Димитър Васин, Стоян Цонев, Генчо Витанов, Росица Кънева, Иван Хр. Христов. Художници на броя: Проф. Николай Майсторов, доц. Георги Минчев, Георги Каралиев. Печат: “ЕКС-ПРЕС” ООД – Габрово
