Силва Маринова – Национален литературен пленер “По пътеките на думите”, Боженци ’19

Задача първа
(автоматично писане, времетраене – 10 мин.)
Най-добре се готви в червен тиган, обаче няма как да свариш птица със зеле, защото преди това трябва да я бланшираш, а това е трудно докато лети.
Зелените тигани се използват доста по-рядко, основно за задушени грехове с няколко скилидки чесън. По-важно е да знаеш, че когато се готвят грехове, е добре прозорецът да е отворен – заради миризмата, а и защото съседите бърчат носове и се оплакват в секретариата на партията.
Няма как освен това да сготвиш котка с лук, защото ще ти издере очите. Котките не понасят лук, толкова е просташки. По-добре е да сготвиш котката с пармезан, това я прави италианка и я кара да се усмихва. Усмихващата се котка е в основата на цивилизованото общество. Мона Лиза е била котка и се е разхождала на лунна светлина по покривите на катедралите, докато усмивката й позеленее по краищата.
Няма как освен това да се сготви кит с ориз, просто тавата няма да го побере. За това по-добре е да се приготви китско ухо с каквото си поискаш, той така или иначе няма да те чуе. Важно е да пееш докато готвиш китското ухо, така то става по-поетично и нежно за стомаха. Няма как да го ядеш, ако не е, няма да е ако е, няма как да не е – както е казал Заекът на Алиса. Чиста поезия!
Световноизвестен проблем при готвенето на кит е липсата на възможност за цялостно осоляване. Защото, макар и соленоводен, китът има сладка душа, а това често е проблем за хората на диета. Освен това за кита е известен факта, че е погълнал пасажерите на „Титаник“, а това пък би било проблем за хората с дълбоко религиозно чувство. Дълбокото религиозно чувство по принцип не върви с каквито и да било други дълбочини и с пържени картофи. Добре е да се добави „Шардоне“ от 1886-та, но подходящ е и манастирски ликьор, или боза, ако такъв не ви се намира.
Това е в общи линии. Благодаря за вниманието.
Задача втора
(наблюдение на околна среда, времетраене – 10 мин.)
Седя на червен диван със скърцаща кожа, влажна и миришеща на крака. Няма как да е иначе, на него са седели стотици хора с мръсни чорапи, подгънати между страниците на облегалката. Точно там са нападали и други хрущящи неща – солети, станиолови опаковки, заглавия от списания. Кожата на дивана лепне и скърца като средната част на трамвай на завоите. Когато докосна облегалката си представям последния човек, седял тук. Била е на двадесет, не, на двадесет и пет, и е носела минижуп и сатенени чорапи. Чакала е дълго, може би час, през това време на два пъти е излизала да пуши. Човекът срещу мен също излиза да пуши. Малко преди това става нетърпелив, пръстите му започват да шарят по облегалката на креслото, в което седи. После някак си ненадейно се шмугват в страничния джоб на сакото му и вадят пакет „Лъки“. Известно време си играят с него, после като че между другото вадят цигара. Човекът става и излиза небрежно, все едно внезапно са го повикали по телефона. Аз оставам да чакам. Мен също ще ме повикат след малко, знам си го. Ето че вратата се отваря и в силуета й излиза жена в бяло, като ангел, светещ на молекулярно ниво. Ръцете й са прибрани към гърдите и в тях държи разбиране и надежда, както и други непознати за мен думи. Постепенно всички светлини изгасват, остава само жената, после угасва и тя. Дошло е време да затварят.
Задача трета
(писане върху три предварително зададени въпроса)
ТРИ ВЪПРОСА
Когато мистър Куон влезе в стаята, там вече нямаше нищо. Всички си бяха отишли, включително ония малки лилави недоразумения, които го занимаваха цяла вечер.
-Няма начин, – промърмори, почеса се с пипало и седна на дивана без да бърза. – Рано или късно пак ще довтасат.
А всичко беше започнало така чудесно сутринта. Първо жена му му направи кафе. Не, преди това бяха божурите. Още като ги видя на масата за закуска и веднага усети палавото настроение, което витаеше във въздуха. Божурите бяха любими на жена му още от времето на първата им среща, носеше божурени рокли и се парфюмираше с божурен парфюм. Можеше с часове да се търкаля в тях, дори правеше божурени сандвичи, а супата й от божури събра всички овации на междущатската кулинарна конференция.
Сега обаче имаше и нещо друго, някакво тънко предчувствие за неприятности, усещаше го с хрилете си. В началото си помисли, че вероятно е свързано с работата му и това се потвърди когато телефона в коридора иззвъня. Беше някаква дреболия и той побърза да затвори, нетърпелив да се върне във всекидневната. Още не беше стигнал до врата когато чу писъка. Втурна се на бегом и завари жена си, разбитата на пода кана за кафе и една крава, безучастно преживяща в средата на стаята. И четирите пипала на жена му бяха вирнати към тавана, и двете й усти бяха все още отворени, макар да беше спряла да крещи. От божурите нямаше и следа.
Преди да успее да направи каквото и да е, от службата отново позвъниха. Навсякъде из града бяха започнали да изчезват божури. Беше се превърнало в малка епидемия. На места собственици на цветарски магазини ритуално се самоубиваха. Имаше причина за това и той щеше да я открие, защото той беше Куон, детектив Куон, и името му беше знак за професионализъм и добра форма, независимо, че тежеше около 120 килограма. Остави жена си на грижите на домашното гупи, което веднага се зае да масажира стъпалата й и да й пее приспивни песнички. Самият той взе набързо душ, хапна и след около час влезе в кабинета си.
Помощник детектив Ърм го чакаше в заседателната зала.
-Как ще процедираме този път, шефе? Както обичайно или като в извънредни случаи?
-Ърм, момчето ми, случаят е необикновен и, следователно, трябва да се вземат всички възможни мерки, които ще ни осигурят успеха.
Ърм се нахили многозначително, а за него това не беше трудно, защото произхождаше от расата ну от една малка планета в съседния квадрант и беше надарен от природата с четири усти. После отиде до съседната стая и се върна с кашон, който постави на масата. За страничния наблюдател би трябвало да обясним, че това не беше какъвто и да е кашон. Това беше КАШОНЪТ, за чието съществуване се носеха легенди и немалко конкуренти биха дали я крак, я ръка, кой от каквото можеше да се лиши, за да хвърлят вътре само едно око. Ърм бавно и ритуално го отвори. Вътре се намираше личната колекция на детектив Куон с детективски романи. Куон взе един Еркюл Поаро от 1932 година и се зачете.
След около два часа Куон го заболя глава, остави книгата под вещите грижи на помощника и излезе да се поразведри.
Навсякъде по улиците цареше паника. Сградата на междущатската федерация гореше и наоколо се суетяха пожарникари и случайни граждани. По улиците щъкаха някакви малки лилави човечета и писукаха възбудено. Отпред на лицата си имаха нещо като хоботи и от време на време издаваха с тях тръбни звуци. В кафенето на втора улица беше празно, зад бара стоеше още една крава, а от устата й стърчеше нещо божурено на цвят. Куон не й обърна никакво внимание, вместо това се пресегна и хвана за ухото първото лилаво нещо, което пробяга край него.
-Какво става тука?
-Скуик! – изцвърка човечето докато подскачаше като навито с пружина.
-Моля?
-Скуик! Брик!
Куон се сети и включи устройството, втъкнато в лявото му ухо. Автоматичният превод потече с равната интонация на диктора:
-Ние сме суинг и идваме от великата планета Суинг, слънчева система Суинг, квадрант Суинг-2! При нас всичко е лилаво и прекрасно, както и други цветове, всичките до един лилави! Обаче ни липсва божуреното и за това сме дошли при вас, за да купим божури. Къде е магазинът за божури, моля?
Куонг пусна човечето като промърмори нещо на тема всички суинг и техните майки. Върна се обратно в управлението, седна и се замисли. Какво би направил великият Поаро в този случай? Най-лесно беше да започне с техниката на трите въпроса. Куон взе лист и написа:
Защо влиза кравата?
Къде са божурите?
Какво общо имат с това малките лилави човечета?
Известно време Куон наблюдаваше листа, после го остави настрани. Не, това нямаше никакъв смисъл! Вече беше готов да мине на техника номер 2, а именно – да си блъска главата в стената, когато вратата се отвори и там се подаде Ърм.
-Имате визита, инспекторе.
-Кой?
Помощникът не можа да отговори, защото някой го избута настрани и посетителят влезе.
Беше жена, и то каква! Ханш нямаше, но за сметка на това гръдната й обиколка беше достойна за стадо шуонги. Косата й имаше най-наситения божурен цвят, който Куон беше виждал, което го накара да преглътне няколко пъти и бързичко да си припомни, че е щастливо женен. Дамата се приближи до бюрото и стовари там огромната си длан.
-Здравейте, искам да разговарям с прочутия детектив Куон – гласът й беше плътен като меласа и също толкова заплашителен.
-Да, мадам. Заповядайте.
-Аз съм милейди Су Чу. О, моля ви, помогнете ми, аз съм една слаба жена, останала сама и без помощ от никъде! – избоботи жената, а десетината й златни гривни издрънчаха като цимбали. – Едва оня ден погребах третия си съпруг, а днес сутринта видях как изчезна цялата ми божурена градина! Трябва да направите нещо!
След като миледи си тръгна, отнасяйки със себе си част от вратата, детектив Куон седна и дълбоко се замисли. На стената срещу него висеше листа с трите въпроса. Да, трябваше да се направи нещо, при това бързо, нещата ескалираха и скоро положението щеше да е извън контрол. Той затвори очи, вдигна пръст и го забучи в листа.
На следващия ден управлението даде пресконференция. Както беше съобщено, вината за изчезването на божурите била на посетителите от планетата Суинг, които били екстрадирани своевременно без право на повторно завръщане. Специално беше изтъкнат приноса на детектив Куон за разрешаването на случая.
– Знаеш ли, – каза крава 1 на крава 2 докато предъвкваше – изобщо не обичам божури.
1 и 2 бяха условни наименования. Със същия успех това можеха да са крава 47 и крава 49, всичко зависеше от броя присъстващи крави в момента и от реда,в който се изказваха. Кравешката социална структура беше изключително сложна и нема да ви я обяснявам сега.
Крава 2 само въздъхна. Никой не знаеше къде се корени традицията на всеки петдесет години кравешката нация да унищожава напълно всички божурени насаждения. Вероятно в това, че приблизително през такъв период божурите ставаха достатъчно за да скроят пъклен план за завземане на планетата. Но такава беше съдбата на кравите и те не се оплакваха. Все някой трябваше да бди над мира в галактиката.
Задача четвърта
(храм „Успение Богородично“, гр. Габрово)
Вътре в храма мирише на тамян и това щеше да е клише, ако не беше истина. Замисляш се за клишетата, докато стъпваш безшумно по килимите. Навсякъде пода е застлан и това не е естествено, стъпките ти не отекват и тишината те отдалечава от Бога, чувстваш се като в кабинет по пластична хирургия.
Светците живеят на тавана и оттам водят своите тайни свети разговори. Долу в ляво е иконата на Богородицата със зелените светлосенки. Тя също иска да се качи на тавана и да поседи със светците, но явно не я пускат, за това и цвета й е такъв. Е, сигурно по някое време ще се примъкне и тя, само трябва да остави детето на някого за малко.
Навън, в света, някакъв чичко яде нещо, приседнал на стълбите откъм северната порта. Три кучета се молят да ги пуснат вътре, и те не знаят защо. По някое време Богородица слиза и оставя детето на чичкото – само за малко, да се качи при светците, ей така, за по едно кафе. Чичкото няма нищо напротив, той вече си е изял закуската и сега няма какво да прави. А колкото до детето – неговите очи са широко отворени и само чака удобен случай да се измъкне и то в света.
Навън по небето облаците плават като галеони –все на изток, навярно чак до Китай. Хората щъкат по главната, чува се нестройно свирене на акордеон, деца носят балони. Всички отиват на някъде, навярно чак до Китай, а може и по-на далече. Детето също смята да тръгне, стига да го оставят още малко навън – все пак – първи юни е.
Задача пета
(Дечкова къща. Задача – наблюдение)
Стъкло
На масичката стои телефон, който не работи. Обаче е красив, вилката му е излъскана, а в долния й край стърчи нелепа слухова тръба. На портрета зад него две жени нещо си говорят и все поглеждат към телефона. По-нататък двама отиват на прием – облечени са официално, с шапки, но без глави. Има още хора, всички без глави. Гледат ме изпитателно.
Докато ги зяпам се блъскам в стъклена преграда, на която пише:
Готварска печка, марка „Hammona“, 1920 г.
Скара за печене с водна тяга „Су кебап“, 1932 г.
Каквото и да правя, в крайна сметка се озовавам в кухнята.
Задача шеста
( Дечкова къща. Задача – наблюдение)
Имало едно време две кокони, които по цял ден седели на канапето във всекидневната и разглеждали модни списания.
-Ах! – казвала едната.
-Ох! – отговаряла другата.
И така по цял ден.
Двете си мечтаели да се омъжат – едната за богат търговец на парфюми, защото много обичала парфюми, а другата за още по-богат и известен военен, защото много харесвала ординарци. Къщите им щели да бъдат една срещу друга и да имат много деца – едната седем, а другата пет. После децата щели да пораснат, да се оженят едно за друго, и така двете щели да станат свати, и пак щели по цял ден да седят на верандата и да разглеждат модни списания.
Един ден в града пристигнал богат търговец и веднага пожелал да се ожени за едната. Е, да, не бил търговец на парфюми, а на пилета, но за това пък й подарил чудесен годежен пръстен и тя веднага се съгласила. Единственият му недостатък бил, че нямал глава и когато излизал трябвало да закача цилиндъра си на кука, която стърчала отзад на балтона му. Естествено той поискал жена му да изглежда като него и тя трябвало също да си махне главата. Е, поплакала преди това, но на края решила, че глава така или иначе не й трябва.
-Изобщо няма да боли. – обещал доктора и наистина било така.
Скоро след това в града пристигнал и един полковник, който пък се оженил за другата. Той си имал глава, даже си имал и нос, и то какъв – огромен, заострен и зачервен. И понеже и той искал жена му да прилича на него, то на нея й се наложило да удължи носа си посредством сложна система от макари и тежести. В крайна сметка и нейния нос се добил драматични размери, от което тя станала особено щастлива, защото приемала това като признак на царственост, макар и да й се налагало да носи огромни шапки.
Скоро след това обаче започнала война и полковникът трябвало да замине за фронта.Оттам той се върнал без една ръка и един крак и на жена му се наложило също да си ги ампутира. Единствената разлика била, че тя измолила да й оставят левия крак и дясната ръка за да не се клатушка като се движи, докато при мъжа й те били от една страна. И, тъй като вече бил в оставка, на полковника му се наложило да се откаже от услугите на ординареца и това особено засегнало жена му.
През това време нейната приятелка си живеела щастливо. Обаче от прекаленото ядене на пилета съпругът й пуснал доста голям корем. Жена му по начало била слабичка за това й се наложило да й бъде изработена протеза, която тя носела отпред , закачена на врата си и й пречела докато ходи.
С това като цяло приключва историята на двете приятелки – те живели нещастно, но за сметка на това – дълго.
Деца, слава богу, нямали.
Автор: Силва Маринова – участник в Националния литературен пленер “По пътеките на думите” – Боженци ’19. Ментор – Иван Димитров.
* Снимка: TetraDkaTa.com