ТЕМА – ПОКРИВИ

ЧЕРГА

Завъртя се чекръкът – град подир град, баир след баир, та чак в лоното на планината – до Боженци. Възрожденските къщи сякаш са паднали в зеленото и от тях само покривите мерят ръст с балкана. А покривът е върхът на една къща, връх за човека, за семейството , за душата. В прихлупените пазви на тези къщи дишат лица – гъвкава девойка, балканлия старец, чевръста стопанка, вплела там, на чардака, мечтите си – оранжево, зелено, кафяво, жълно, зелено, оранжево – и ето я типичната Боженска черга. Багрите препълват очите, защипват душата и оставаш без дъх .

Стена от дъжд и тътен горе в планината,
стена от дъжд за мен до теб.
Забулен е Балкана и навъсен
и смръщили се облаци притискат
онемялата ми същност.

 

ТЕМА – МОСТЪТ

СРЕЩА

Божано, Божанооо …. ехти Балканът няколко века назад ,когато в далечната 1393 г. една девойка като птиче се сгушва в дебрите на планината и потерята от Търново не я намира.
Божано, Божано, медни менци звънтят и припяват на обилния дъжд. Капки-стрели къпят горските усои, птиците, прихлупени между листата, чакат слънцето.
Божано, Божано….Той те чакаше цяла нощ под дъжда на моста в края на селото. Кал, вода, тътен, коси, очи – всичко до дъно бе мокро. Сълзи, дъждовна вода, трепет , светът се завъртя в него. Чакаше да те види с божур, боднат в косите, с очи като синчец, с устни, готови да изрекат името му, но ти не дойде.
– Къде сииии? – поде Балканът и повтори думите му:
– Къде си, Божано, изтъняха ми клетките от чакане?

ТЕМА – ЦЪРКВАТА „УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО”

МУЗИКА

Дан, дан, дааан – звукът на камбаните пулсира в кръвта ми.
Даан, даан – подадох ръка на детето и влязох в „Успение Богородично”. Малките пръстчета приличаха на стръкове цветя, които се приютиха в шепата ми.
А звънът продължаваше да оглася околността. Сигурно това са искали и двамата габровски търговци, които са поръчали камбаната и са я скрили от турците в Соколския манастир, за по благоприятно време.
-Мамооо – показваше ми светлината – огромен многосвещник плискаше лъчите си от купола чак до пода.
Светлинки се отразяваха и в очите ти –тъжни, черни, изрисувани като на иконата. Не чувах гласа ти, само ръцете ти очертаваха изумителни знаци, с които ми показваше своя свят. Устните ти също се движеха и приличаха на розов крин, изгубен нейде по света. Ти дойде в моя свят и аз посветих всяка стъпка на теб.
Звуците, които чуваше, те увличаха и ти губеше представа за времето. После дойде и пианото – нежните ти пръсти стръкове се впускаха по белите клавиши. Открихме нашата музика, вкопахме я в храма на душите си и тя остави там белег. Този белег носи всяка от нас със себе си и досега.

 

ТЕМА – ДЕЧКОВАТА КЪЩА

КЪЩАТА НА СПОМЕНИТЕ

Така е известна Дечковата къща в Габрово, която днес е експозиция на Регионалния исторически музей в Габрово.

Стръмни изсечени стълби ме водят на втория кат, където погледът вече е настроен на друг фокус. Пъстрият калейдоскоп на годините се завъртява и потъвам в спомените на детството. Ето я баба ми – стожерът на нашата къща – все пред печката, същата като в Дечковата къща – с малките вратички за разпалване на огъня и голямата фурна за баници и гозби. И с неизменната тенджера отгоре. В нея все нещо къкри, я супа, я готвено и по бабината рецепта – на тих огън. В кухнята се събирахме ежедневно, а в трапезарията се ходеше само по празници.
Заставам пред трапезарията в музея – мебелите от махагон, бели чинии от фин порцелан, галят окото и сърцето. Този лукс е принадлежал на д-р Симеон Гунчев, първият Рокфелеров стипендиант на България. А дърворезбата в спалнята е дело на тревненските майстори, умело съчетани с венецианското огледало и паравана.
Обичах бабината спалня. В скрина с безкрайните стъклени вратички тя криеше чудеса и лакомства. Често ме затваряше там , защото според нея децата нямат място при големите гости . Веднъж аз нарязах цялата й покривката от рязана бродерия върху леглото, така де – какво може да измисли едно непослушно дете от скука. Не че нямаше наказание, ама все пак не ме пращаха на тавана, а и как иначе – до неговото гърло се стигаше само с подвижната стълба, която и досега циркулира из цялата къща.
Уютно е в стаята за гости в музея. Стенният часовник от Виена е принадлежал на на фамилия Ямантиеви, грамофонът с тръбата е на фирма Pathe Diamond. Изящното пиано е на фамилия Стомонякови, а музикалната кутия е от 90-те години на 19 век.
Тик-так, тик-так – стенният часовник в старата ни къща е в дълъг коридор и умело приглася по години на бюфета от махагон, който чува врявата на трето поколение малки пакостници. А на извит като дъга шкаф изведнъж му дотежа черно-белият телевизор, който вечер ни събираше на куп малки и големи.

Напускам бабината къща, която още се кипри в края на една от тихите улици в Пловдив. След някоя и друга година ще е столетница, но още пази хладината на нашите тихи вечери, когато се събирахме в салона /сиреч хола/. А стаите нито големи, нито малки, побираха десет и повече души. Как е ставало това не знам. Широко беше сърцето на неговата стопанка с нейната философия: от хубаво – по-хубаво /кебар да е – казваше тя/. За мен това е къщата на спомените. Отключа ли желязната входна врата, като от кутията на Джуманджи спомените връхлитат и ти се оставяш да бъдеш омагьосан от тях.

 

ДО БАЛКАНА И ОБРАТНО

Какво слънце се е изперило на хоризонта, напук на прогнозите, че всеки ден ще вали. Черният ръкав на пътя те засмуква от скоростта, а отстрани зелените глави на дърветата ти се покланят – „Хей, на добър път!” А лехите-войници са изпънали снага и на пръсти чакат да пораснат.
В равното Загоре съм вече, градът е като шахматна дъска с прави улици и с дъх на стар чайник от липите в него. Другият автобус е различен – балкански, с други на вид хора и с други нрави. Няма много време за суетене – категоричното „тръгвам” постави всеки на мястото му и автобусът се запревива по завоите, покрай еловата гора. А майската мъгла дойде изневиделица. Мрак, белота, стръмнини, фарове – имаш чувството че си в паралелен свят.
В ниското долу вече се пилеят първите сгради на Габрово. А на автогарата с домакините от Боженци си говорим от двата й края. Ех, какво ли не прави техниката! Но затова пък бързо се разпознахме и … към Боженци. Кметовци, Съботковци още на “овци”, докато стигнем до някогашното колибарско селище, сега Архитектурно-исторически резерват „Боженци”.
Всички разказват легендата за Божана, която бяга от турците и се крие в шепите на планината. Сега в селището има два музея, килийно училище, работилница за пречистване на восък, църквата на пророк Илия и множество изгърбени калдъръмени улички, които те водят до романтичните възрожденски къщи с покриви от дялан камък.
Риск е да събереш на едно място дванадесетина души, които не се познават и от тях за два-три дни да направиш група. Така и ние, участниците в пленера Боженци 2019 „По пътеките на думите”, станахме група, която дишаше от уюта и красотата на този край. Тук не се препъваш нито в калдъръма, нито в мъката на словото, тук има една магия, която те държи буден и през нощта, тя лепне по кожата, пресъхват ти устните и въпреки безсънието очите те са ококорени и на другия ден.
„Добре дошли и отишли” тези думи на великия сатирик Радой Ралин посрещат и изпращат гостите в Дома на хумора и сатирата в Габрово. А котката с отрязаната опашка е на пиедестал, да се знае, че тук всички са най-напред габровци, после българи. Вицовете и анекдотите за тях са безброй ,събрани на едно място. И естествено и габровските Адам и Ева нямат равни по света – така де габровецът ще претегли ябълката на Ева, а на клона ще сложи бебето, та да му свири, докато спи. А на изпроводяк Дон Кихот и Санчо Панса напомнят за себе си, заедно с Чарли Чаплин и Хитър Петър.
Една дама на достопочтена възраст влезе в храма „Успение Богородично” ведно с двете си внучета, щъкащи като щиглеци край нея. Но… се укротиха щом чуха камбанния звън отвътре и видяха светнатия полилей тъкмо под купола на църквата. Не случайно е толкова огромен – подарен е от Княгиня Клементина – майката на цар Фердинанд. А камбаната бие още от средата на 19 век, когато известен габровец я купува и крие в Соколския манастир. Някога турците не са разрешавали камбани, затова са се чували само черковните клепала. А тази камбана е извисила глас при възкачването на султан Азис на престола. Оттогава – та чак до днес ….
Ако поискате да видите градския тип къща с бита на Габрово от края на 19 до 40-те години на 20 век, елате в Дечковата къща – сиреч регионалния исторически музей. Тази сграда е известна още като „къщата на спомените”, защото каква ли не е била – от сграда на Българския червен кръст до кметство. В нея има всичко, което може да побере един богат дом. Известни габровски фамилии Стомонякови, Ямантиеви, Хаджиберови, Гунчеви и други и … други са откъсвали от семейните реликви, за да вдъхнат живот на тази възрожденска сграда. Музикалната кутия тихо припява спомени редом със стария тръбен грамофон . А пианото напомня за някоя девойка , облечена с дрехите от съседната стая и нагиздена с красивите и изящни бижута . И вестник „Икономична домакиня „ се мъдри редом с фотографиите на дами по бански костюми, които от днешна гледна точка си е цяло облекло – е те – банските костюми не са така оскъдни като сегашните . А какво е една къща без кухнята – ката се каже „вкъщи” българинът най-напред си представя кухнята, оттам започва упойната миризма на тогавашния дом.
Назад, назад по увития като змия път надолу към равна Тракия. От автобус – на автобус, от спирка – на спирка, докато се покажат хълмовете на Пловдив. Далеч в Балкана останаха новите познанства, новите приятелства, които цедката на времето неизменно ще сортира и подреди. Ще останат спомените, по които ще се връща всеки един, който не е казал сбогом, а до нови срещи по пътеката на словото.

 

Автор: Елена Бояджиева – участник в Националния литературен пленер “По пътеките на думите” – Боженци ’19. Ментор – Иван Димитров.

* Снимка: личен архив