Срамниче – Мирела Костадинова
На Куция четвъртък призори Елена стана рано. Наплиска си лицето с вода и грабна менците, за да иде на чешмата. Смугла, с големи черни очи. Виждат и невидимото. И другите знаят това за нея. И понякога ѝ берат страха. Пък и е оперена жена. И серт.
Върна се, запретна ръкави и нагласи нощвите. Днес ни хляб се пече, ни ризи се перат, ни вретено се пипа, но нали само един комат е останал в долапа. Трябваше да омеси самуни, за да нахрани мъжа си, свекървата и децата.
Вратата хлопна. На прага се появи Найден. Кимна ѝ, поздрави, но без усмивка този път. Приближи се към нея и подаде бяло цвете.
– За какво ми е това…? Що ми го носиш? Не виждаш ли колко цветя съм насяла в градината? – каза Елена с груб глас. – От това цвете по къра колко щеш…
– Знаеш ли ти, защо ти го давам… – измърмори той. – Я кажи как се казва? Погледна я право в очите. В собата натежа тишина.
– Срамниче, Найдене, срамниче… Е, и к’во?
– Не се ли досещаш… То не е само лековит бурен, Елено… Мъж дето обича жена си, не ѝ се кара, и ръка не вдига. Оставя ѝ време да се досети и да се опомни. Аз ти го давам, за да те засрамя и да знаеш, че на стар човек, нито се вика, нито лоша дума се казва. Пък този стар чoвек дето ти му се нахвърли, дето аз чух, е моята майчица…
Има мъже, които в подобни случаи тежко поглеждат жените си, млъкват и вечер ги загърбват в леглото. Има други, които не спастрят плесниците си, им трети, които послушно вземат страната на жена си и оставят дълго да текат сълзите по старческото лице.
Възрастните разказват, че някога в средата бялото цветче на Срамничето имало голямо черно топче. Това бил срамът на хората… Колкото повече той се стопявал, толкова топчето ставало по-малко. А днес вече го няма… Може да се види и по зелените ливади. Край пътищата. И сред хората.
Човекът вече не осъжда своите действия, не се срами от тях, защото очите му са залепени с нови съвременни ветрове, които насипват в тях стъклени песъчинки и изграждат в душата стени.
Той толкова много се е събрал сам в себе си. А срамът е нужен за самите нас. За да се самоконтролираме. Загубата на срам е първият признак за оглупяване. И ние оглупяхме…
Пък колко ли каруци със Срамниче трябват за съвременните снахи… Колко ли венци трябва да ни изплете Създателят, за да се засрамим…
* Снимка: личен архив
* Текстът е част от книгата “Справедливостта на невестулката”, автор Мирела Костадинова, изд. Екс Прес, Габрово, 2013.
