Триптих за есента – Жанет Михова
Тя е чужда, тя е тъжна,
тя от хубост е горчива –
тази призрачна поляна с тънки есенни цветя.
Ние – скрити, ние – близки,
ние – от боязън топли
гледаме се и не помним как дойдохме и кога.
Няма вчера, няма утре …
Само вечност, в длани скрита,
бави се с милувка димна. Всеки миг ще изтече…
Тръгваш първи. Аз оставам.
Имам нещо да довърша,
пък и чувам да ме викат близки скъпи гласове.
Тръгваш ли? Добре. През рамо
тънката ми сянка не търси.
Разстели мъха за двама.
Идвам. Вечност ни дели…
* * *
Ще те обичам в друг живот навярно,
защото в този безнадеждно закъсняхме.
Познахме се. Дори си кимнахме. И после
потеглихме по правила и пътни знаци.
Гърмеше вятърът, докато бягах,
свистяха съскащите гласове на страховете,
притискаше ме с тежката си длан вината,
опразваше се глухо и завинаги душата ми …
Катастрофирах. Тихо е. Нелепо тихо.
Не ме боли и няма, няма никой.
Едно стебло към слънцето протяга пръстче…
Въздъхвам – да го стопля. Друг шофираше.
* * *
Голямото пътуване е близо.
А аз съм без багаж – не ми е нужен.
Ще дам и ризата на ближния,
и буза ще обърна за плесница,
и ще се поклоня на нищия,
защото, както казват, е блажен.
Да бъде както е записано…
Това ли, Господи, отричах?
Взривявах мостове, докато ме удави самота.
Мълчеше ти. Вселената бе млъкнала за мен…
Когато стана тихо, се потърсих
и бавно тръгнах – да ме видят, че съм жива.
Не искам, не очаквам и не питам.
Не съм ту глух, ту остър вик на гонг,
каквато бях.
Не съм и острие,
нахапано от отчаяние и страх.
Докато пих виновност се покаях и пораснах.
Спокойна съм.
Достатъчно е всичко.
Достатъчно ми е да ме събуди детски смях,
да видя лилав здрач как пада пълзешком…
Наистина –
тополите изплакаха на тротоара и последните листа,
но шепите на лястовичите гнезда сънуват пролет…
* Изображение: www.pixabay.com
