1.

Не помня кога точно се запознах с Мария, но вече почти не мога да си представя какъв е бил домът ми преди нея. Помня, че дойде на вратата, облечена със същите изтъркани дънки и бял пуловер, които носи винаги, и ми каза, че била чула, че си търся домашна помощница. Явно клюкарките пред блока най-накрая бяха свършили нещо полезно. Разгледах я внимателно, защото мислех, че e една от тях, но бръчките около очите ѝ бяха прекалено тъжни, за да са се образували от ровене в чужди неща. Трябва да е била на около шейсет тогава. Колко минаха? Десет години? Може би повече.

Разбрахме се да идва веднъж седмично, да ми сменя чаршафите и да почиства. Миеше пода, прозорците, бършеше прах. Като посвикнахме един с друг, започнах да ѝ възлагам повече неща – оставях ѝ списък за пазар, понякога си позволявах да не измия чиниите или да не изхвърля боклука. Навлезе в работата бързо, говореше малко, работеше чисто и беше коректна. И все още е. Дразни ме само, че подрежда прекалено много. Не знам дали е защото съм човек на изкуството, но стерилността ме потиска. Например, подрежда вилиците по някакъв си свой начин, който ми се струва нелогичен и ненужен. Така де, аз ги оставям как да е в чекмеджето, нали са чисти, какво значение има? Всеки четвъртък следобед, когато се върна от занятието със студентите си, обаче, ги намирам подредени вътре като клавиши на пиано. Броил съм ги неведнъж – не е крала. Просто се изживява като моя майка или не знам и аз какво, и много държи всяка вилица да е на мястото си. Ако ползвах и другите уреди за готвене, сигурно и тях щеше да нарежда по калъп. Или пък – сгъва някак на идеално прави купчинки всички найлонови торбички, които имам навика да блъскам в шкафа над мивката и да си придърпвам, когато ми потрябват. Но не – сега там е купчинка до купчинка, подредени по цвят и размер. Чувствам се следен в собствения си дом, но понякога, признавам, това е някак странно успокояващо.

Всяка година настоявам да ѝ увелича заплатата, но тя все отказва. Предполагам, че чисти и други домове и тъй като аз не ѝ създавам толкова работа, колкото, например, семейство с три деца, не иска да ме натоварва. Честна е. Понякога завиждам на мъжа ѝ. Аз така и не случих на такава свястна жена след три брака. Казват, че писателите били непостоянни, но аз наистина нямах късмет в любовта. Но пък поне книгите ми се продават успешно и така преди петнайсетина години се сдобих с този прекрасен апартамент в центъра на града. Купих го евтино, някаква жена го беше закъсала нещо, не разбрах от хазарт ли или по здравословни причини, но то на днешно време и здравето е хазарт, та е все едно. Хубав дом е, голям, има някаква атмосфера в него. Понякога си представям, че тук са се раждали красиви деца и красиви думи – тук,  в прегръдката на жълтите дървета наоколо, с високите тавани, издигнати сякаш над мъркащата суета. Този дом, сгушен на топло и тихо между артериите на града, ми прилича на невидима, но много важна клапа, която задвижва кръвта на вдъхновението ми. Сигурно затова и книгите, които написах тук, най-сетне започнаха да удовлетворяват и мен самия. Може би е заради дърветата, а може би е заради тишината.

Мисля да подаря един екземпляр от последния си роман на Мария. Понякога ми се струва, че чете по мъничко от библиотеката ми, докато ме няма, но не ѝ се сърдя. И книгите си броя – не е крала. Сигурен съм и че прехвърля текстовете на студентите по задачите, които им давам всяка седмица. Винаги ги намирам спретнато подредени, и винаги най-добрите са най-отгоре. Чудна жена е Мария. Сигурно е бедна и неука, но е всякога чиста, с явно специалните за работа сини дънки и бял пуловер. А и този вроден усет за литература. Какво ли да ѝ напиша като посвещение?

2.

Днес е щастливият ми ден. Чух от телевизора на кафенето отсреща, че до края на седмицата няма да вали. А следващата седмица приютът вече ще е отворен. Само няколко дни трябва да устискам, и то без дъжд. А и утре ще ходя при писателя. Толкова обичам да ходя там – мирише на дом, на детство и младост, на вдъхновение и доброта. Не разбирам как толкова време не си е намерил жена. Но не е и моя работа. Днес ще отида до обществената пералня да си изпера дънките и пуловера за четири лева – време ми е, а и да отпразнувам бездъждовната седмица. Може даже да пусна ежедневните си дрехи, но пък ще трябва да чакам два часа по нощница. Е, няма значение, хората и без това не ме забелязват, освен за да поцъкат съжалително с език и да се зарадват, че не са на мое място. Или да пуснат някоя стотинка, но за това е без значение с какво съм облечена – празната пластмасова чашка е като парола за отключване на милозливостта им. Другото не ги интересува. То и аз пред двадесет години не си се представях тук – ама никак. Имах работа, учех децата на Ботев, Юго и Оскар Уайлд, някои даже твърдяха, че съм ги вдъхновила и да станат писатели. Чудя се къде ли са тези деца днес? Станали ли са писатели наистина? Опитвам се да чуя нещо от телевизора в кафенето, но там не говорят много за литература.

Когато мъжът ми почина и децата се запиляха, си мислех, че ме очаква спокоен живот с книги, малко самота и много нощна тишина. После без предупреждение през прозореца ми влязоха болестите, моята гордост и алчността на децата ми – явно от всички само в своите не успях да възпитам себе си. Може би твърде наивно бях вярвала, че кръвта е достатъчен залог за  приемственост.

Ние ще ти помогнем, мамо, да, обади се на еди кого си. Абонатът е изключен. Ами, аз съм много зает, ама виж там, отиди на лекар. Не отговаря. Виж, то сега, трябват ни пари, а на теб за какво ти е това и това.  После всички абонати се изключиха от мрежата и от деня ми. На тяхно място дойдоха нищетата, студът, нотариусът, сетне научих какво е съдия изпълнител, изкупвач на стари книги, изкупвач на стари дрехи, събирач на оглозгани мечти, опаковчик на спомени, социален работник, лекар, който не можех да си позволя, адвокат, който не можеше да ме погледне, без да изпита отвращение и накрая един клошар, който сподели тишината ми и вестника над главата си в един дъждовен ден.

Писателят е добър човек. Подари ми своя книга. Откога не съм имала истинска книга! Колебая се дали да не я използвам за възглавница, форматът е подходящ и ако увия старата калъфка около нея, пейката няма да ми ръби толкова. Но не бива. Не бива. Книгата може да само косвена възглавница.

И студентите му са добри. Пишат хубаво. Явно той хубаво ги учи. Чудя се дали и те ще го забравят, както моите ученици забравиха мен?

Ще поизчистя, както си знам. Да му е уютно. Ще му взема шунката, но след три часà – тогава е с намаление. Ще подредя вилиците, ще сгъна торбичките, всяка на мястото си, защото един дом, това са навиците, които ни свързат, в които всеки разпознава себе си и онова, от което никога не може да си тръгне. Не и в тишината си.

Добър човек е писателят. Разрешава ми да се къпя в банята му след почистването, да не съм си тръгвала напрашена и изпотена. Но не го правя, неудобно ми е, а и в спортната зала до театъра ме пускат на душовете срещу два лева. Понякога дори безплатно, ако след това почистя плочките и подредя хавлиите. Да, добър човек е този писател. И сигурно знае, че чета от книгите му, но никога нищо не ми е казал. Не мога да се стърпя. В книжарниците наоколо вече съвсем не ме пускат, явно са забелязали, че само прелиствам, а никога нямам пари да си купя и може би си мислят, че ще открадна нещо.

Радвам се, че писателят се съгласи да ме наеме. И все иска повече пари да ми дава, а на мен за какво са ми? Съвсем скоро даже ще събера достатъчно за онова дебело одеяло, в което дори зимата ще ми е топло, ако случайно няма място в приюта. Само да не вали.

И е добре, че точно писателят купи апартамента ми от онзи грозен съдия изпълнител. Много по-добре, отколкото високомерният адвокат или превзетият лекар.

Пейката под навеса на църквата е свободна. Днес наистина е щастливият ми ден.

 

Автор: Невена Елисеева

* Снимка: www.pixabay.com

* Разказът “Мария” участва в едно от изданията на “Писатели без книги” и съответно е публикуван в техния блог – https://pisatelibezknigi.wordpress.com/2018/03/09/mariya-nevena-eliseeva/.

Виж още

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!