Седим с изправени гърбове и прибрани зад гърба ръце и чакаме реда си. Очите проблясват изпод омазаните с черна боя лица и сякаш светят в тъмнината. Почти можем да чуем морето долу, въпреки шума на мотора и разговорите наоколо.

Някои от нас са спокойни и уверени, други изобщо не разбират как са се озовали тук. Стряскащо млади сме, а сме заобиколени от хора далеч над нашите години и опит, далеч отвъд опияняващата страст просто да живеем и да пораснем. Хора, които в реалния живот трудно биха ни забелязали. А сега са ни поставили до себе си като равни. Всички сме равни. Изравнени като с линийка и ножица под металните зъби на едно настояще, за което никое минало или обозримо бъдеще не успя да ни подготви. А сега не можем без него. Не намираме смисъл в друго, освен в надеждата главата ни да остане цяла след удара на линийката и ножицата.

Равни сме в своите едва навършени осемнадесет дори с командира, който със сигурност е минал петдесет. Равни. Най-малкото в краткото изчисление, че един от двама няма да се върне тази разходка. Смъртта работи с прости сметки, беше казал някой, когато тръгвахме. Не ѝ е нужен календар, атлас или часовник, за да знае. Ти – да, ти – не. Толкова.

Преговаряме научените думи. Препитваме се един друг. Пан – хляб, бьор – масло, о-вода. Тия французи! Произношението им е по-страшно и от гилотините. Все пак предполагаме, че обстоятелствата на място ще направят маниернеченето излишно. И само “п-п” да каже човек, потупвайки се по корема и гледайки свирепо, сигурно щe му дадат къшей хляб. Като на маймунки. Обаче никой не сети да научи как да каже на девойка, че е хубава. Е, нищо, все някой от другите – равните – щеше да знае.

Гледаме през прозореца. Няма какво друго да се прави. На моменти ни се струва, че виждаме морето, макар че всъщност се вижда само сянката на нощта, полегнала над земята. Всички – включително и ние – вярвахме, че тъмнината ще ни спаси от вражеските очи, но точно днес тя сякаш е сменила мнението си. Предпочита да скрие цялата невинна синьо-зелена планета от настъпващото, организирано зло. Прилича на малко дете, на което предстои ваксина. Много от нас си спомнят как се плашехме от иглите като деца  и се криехме в тъмното на килера. Май е същото тъмно, което сега изпива очите ни, щом погледнем надолу. Представяме си срязаните релси, саботираните съобщения, очакващите ни безпомощни ръце. Ще променим ли нещо наистина?

От известно време самолетът прави необичайни маневри. В началото си мислехме, че се връщаме и това малко ни ядоса. Никак не ни се иска отново да отлагаме. После обаче се разбра, че нито отиваме, нито се връщаме. Чисто и просто сме се загубили. Пилотът, макар и в гръб, изглежда угрижен. Странните маневри продължават. Самолетът се върти по всевъзможни оси и траектории, слиза и се качва, смесва лявото и дясното, лута се като недоубит комар. Непрогледната нощ, която преди три часа изглеждаше толкова удобна, започва да се превръща в наш неприятел. Мъглата и силните ветрове само допринасят за объркването.

Затваряме очи, не ни се гледа повече през прозореца. Опитваме се да не мислим за възможността за провал. Пилотът обяснява нещо, че нямал връзка с останалите, че не виждал плажа, че сме изтървали прилива, че луната е замъглена. Командирът го увещава, че трябва да слизаме – по-добре петдесет, двадесет процента да успеят, отколкото нула. И че никой не бил обещавал, че всичко ще мине по план. По-събудените от нас му се възхищават и си помечтават някога да станат като него. Прав е – всяко забавяне разкрива още една карта и обезсмисля месеците подготовка.

Пилотът сякаш чува разбърканите ни мисли, смесени с отсечения глас на командира, защото бавно започва да снижава самолета.

Разговорите, досега оживени и весели, изведнъж спират. Нелепото жужене, типично за всички човешки събирания, отстъпва място на добре репетирани, мълчаливи действия, на съсредоточено закопчаване на копчета, вдигане на яки, поставяне на каски, проверка на парашути. Добре смазаната машина работи безотказно. Сякаш е имала нужда от твърдата ръка, която да я пусне, дори и без да е сигурна, че бутонът трябва да се натисне. Машините не се интересуват от човешкото колебание. Да-не. Толкова.

Самолетът слиза все по-ниско. Морето сякаш вече наистина се чува, или така ни се иска, бунтува се срещу северните ветрове, срещу тихите устои на страха, солено, мръсно и отровно. Плажът отстоява позицията си на по-вечен, на по-важен, на по-спасителен и очаква онези, за които смъртта вече е направила изчисленията си.

Нощта е черна, но още по-черна е боята по лицата ни. Цели може би не само да ни скрие за околните, но и да ни скрие от самите нас. От страха, от надеждата, от желанието за унищожение, от въпроса, който е твърде късно да се задава.

Някои, съвсем по детски и мелодраматично, слагаме ръка на сърцето си. Можем да се закълнем, че ударите му болят. Други се чудим дали сме успели да наддадем достатъчно, та вятърът да не отвее твърде нанякъде. Нима има по-страшна смърт от тази  – сам, далеч от тези хора, та ако ще да е и след сто години?

Един от двама. Един от двама. Сепваме се от мисълта, че сигурно същото важи и за неприятеля. Изведнъж се виждаме наредени като оловни войничета, светещи в различен цвят. Едно синьо, едно червено, едно синьо, едно червено. Срещу нас вражеската редица изглежда по същия начин. Всеки си задава въпроса дали би предпочел да е от сините или от червените. Някои се размечтаваме съвсем, съзнанието ни отнася в картини, където ние, другарите ни, пилотите, командирите, французите, всички сме сини, а врагът е целият почервенял от погрома на смъртта. Представяме си как се разхождаме гордо сред купчина трупове, а майките ни плачат от умиление пред подвига ни. Почти си вярваме, че тази мисъл ни прави щастливи.

Самолетът спира някъде във въздуха. Пилотът изключва мотора и отваря вратата. В тишината на въздуха ревящото море звучи още по-истинско. Или е вятърът? Опитваме се да чуем какво ни казва. Може би как да кажем на френска девойка, че е хубава?

Колко му е лесно на морето. Поставя по-непреодолими граници от всичката военна мощ на земята.

Луната действително не се вижда. Поне от там, където седим и чакаме реда си.

Плажът е някъде долу. Знае, че идваме, за да развълнуваме тишината му с отсечените стъпки на подкованата си решителност. Пясъкът сигурно е мокър, студен, негостоприемен. Още една граница за преодоляване.

Един по един получаваме чакания ред. Доближаваме се до бездната, която може да е няколко хиляди метра, а може и да е просто тъмнината на килера, в който се криехме от ваксините.

Сигнал. Целуваме кой четирилистна детелина, кой камък от родната земя, кой последната скътана цигара, проверяваме парашута си и скачаме.

Последното, което чуваме, е гласът на командира, съобщаващ датата и часа. Шести юни 1944 година, 03.17 след полунощ.

Плажът лежи все така тих и неподвижен.

 

Автор: Невена Елисеева

* Снимка: www.pixabay.com

 

Виж още

  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Inline
Inline