Принц Балдер от кралската фамилия Йотун не можеше да понесе гледката. Изфуча от тронната зала навън, държейки се за устата. Не успя да устиска повече от десет крачки и повърна до една ела на калдъръмения площад. Преглътна и усети горчивина в устата си. Горчивината не бе подправена само с остатъци от сутрешната му закуска. Той бе единственият жив наследник на трона, а това означаваше отговорност. Трябваше да приеме факта, че баща му, Бьорн Йотун Първи, е в лошо здравословно състояние и скоро ще  умре. Трудно бе да повярва, че баща му умираше, прекият наследник на трона, брат му Торн, беше обезглавен, а майка му, кралицата, беше починала преди две години. Горчивината бе в прозрението, че принцът ще стане крал, а работата на всеки крал е да управлява. Балдер не бе готов.

Андерс Йорг бе най-едрият васал на крал Бьорн Йотун Първи. Преди около месец по-големият син на краля, принц Торн, беше решил да посети най-значимия васал на баща си с малка свита в замъка Финголщад, за да договори увеличаване на данъка за кралството. Разбирателството по земите се дължеше на почитта към неустрашимия в битка суверен. Но в тази есенна утрин дългогодишният мир беше разклатен със завръщането на големия кралски син.

Торн се върна вкъщи в черна дъбова кутия с железен обков. Никой от Кралската гвардия нямаше представа какво са им донесли пратениците на Андерс Йорг, които побързаха да напуснат кралския чертог. Когато по заповед на краля един от придворните отвори кутията, всички струпали се около тронната маса закрещяха от ужас. В кутията откриха отрязаната глава на Торн Йотун, която изглеждаше неестествено. Очите бяха широко отворени. И бяха съхранили последния миг на ужас преди гибелния удар. Излъчваха страх пред утешаващата целувка на смъртта. Устата беше изкривена в погнуса, все едно че току-що бе изломотила последните клетви на умиращ човек. Изглежда ударът е бил прецизен. С лекота е разкъсал мускули и сухожилия по пътя си. В кутията имаше кръв. Несъсирена. По заповед на краля един от гвардейците хвана главата за косата и я вдигна във въздуха. Кръвта потече надолу на фини струйки. Била е отрязана скоро. Доста скоро. В изблик на гняв Бьорн Йотун Първи удари с юмруци по тронната маса. Нареди Гвардията незабавно да претърси Леса за тялото на Торн. И заповяда касапите на сина му да бъдат насечени на парчета.

Кралят изруга, когато не откри с поглед по-малкия си син. Пикльото не бе издържал на гледката.

Отдал се бе удобен повод Кралската гвардия да използва новите си двуръчни мечове и секири, затова когато напусна тронната зала, се запъти към ковачницата на Свенсон, кралския ковач. По широките каменни стъпала, водещи надолу към площада, гвардейците се натъкнаха на принца. Без никакви угризения най-висшестоящият в Гвардията и доверен военен стратег на краля – херсир Фриден Маелстрьом, хвана момчето за лакътя и го задърпа към себе си.

– Хлапе, днес ще се докажеш като достоен бъдещ крал от фамилията Йотун или ще донесеш позор на баща си, като умреш – процеди Маелстрьом през зъби. – Идваш с нас в Скверни лес.

Принц Балдер Йотун не смееше да възрази. Просто трябваше да се изправи пред страховете си. Нали щеше да става крал.

Минаха през ковачницата. Принцът вече беше готов. Ковачът му бе намерил подходяща плетена ризница, която да облече под кожения жакет. Беше му дал двуръчен меч от най-добрата стомана и специална кама̀ с назъбено острие и дръжка от мека кожа с ефес от шлифован изумруд. Гвардията и принцът се запътиха към Скверни лес на коне. Бяха група от дванайсет.

Скверни лес беше огромна иглолистна гора, заграждаща пространството около чертога на кралството. Когато местните говореха за Скверни лес, или просто Леса, в душите им се прокрадваше ужас. В стара легенда се разказваше за една люта зима, през която измряло почти цялото население на кралството. Близо два месеца хората не излизали никъде, защото всеки досег с леденото време навън причинявал смърт. Северният вятър духал толкова силно, че чак можел да избръсне брадите на мъжете до кожа. Температурите били толкова ниски, че сърцата на добитъка се вледенявали отвътре, животните умирали, а стопаните им ги разфасовали за месо. Такава сурова зима била! Постепенно запасите с храна намалявали. Намалявали и дървата за огрев. Накрая всичко се изчерпало. Един ден вятърът спрял и времето омекнало. Група смелчаци отишли в близкия лес да търсят дивеч, а други да секат дърва. Свечерило се, а никой от тях не се бил завърнал вкъщи. Роднините им излезли на следващия ден да ги търсят. Открили само черепи, ребра и разцепени кости от крайници в петна от замръзнала кръв. Нямало никакво месо по костите. Гледката била „скверна”. Вълците били изяли любимите им хора. В легендата дори се разказва и за други същества, непознати ни днес. Та ето откъде идва името на леса.

По нареждане на херсир Фриден Маелстрьом дузината се раздели на четири групи по трима, за да обходят цялата гора в търсене на Торновите убийци. Той самият остана с принца и един гвардеец.

Херсир Маелстрьом, принц Балдер и гвардеецът достигнаха до местност, известна като Дълбоки лес. Слязоха от конете си, за да проследят кървавата диря, която видяха. Изглеждаше сякаш тук е влачен човек. Вързаха конете и тръгнаха по следата. Малко по-нататък попаднаха на четири вълка, които пируваха около човешки труп. Гол и… без глава. Вълците ръмжаха един срещу друг. Единият гризеше меката тъкан на дясната ръка, другият глозгаше кокал, за да достигне до костния мозък, а другите два дъвчеха парчета от месо и лакомо се облизваха. Още не бяха доловили, че са дошли похитители.

Принц Балдер изведнъж пребледня. После от очите му сякаш започнаха да изхвърчат искрици гняв. Следващата реакция на принца бе нехарактерна за него. Нещо го окрили и той доби желязна самоувереност. Изражението му изписваше ярост, каквато не показваше никога. Принцът изтегли двуръчния меч от ножницата, закрепена с кожени ремъци на бедрото му, и се засили към вълчия пир. Гвардеецът направи една крачка напред преди да бъде спрян с ръка по гърдите от херсира. Маелстрьом даде ясен знак, че момчето трябва да се справи само.

Когато вълците видяха приближаващата заплаха, се отдръпнаха назад и само единият, значително по-едър от другите, пристъпи към принца с окървавена муцуна. Ръмжеше.

Принцът нададе боен вик и се втурна към вълка. Замахна с меча, но хищникът скочи настрани и избегна удара. Балдер направи втори опит. Отново безуспешен. При третия вълкът се нахвърли върху принца и захапа лявата му китка, незащитена от ризницата. Последва писък от болка. Кръвта потече от ръката му. Балдер беше паднал на колене, мечът му лежеше на земята. Докато успее да клекне, за да вземе оръжието, и после да се изправи, вълкът се нахвърли отгоре му, събори го, качи се върху него и впи зъби в открития врат. Балдер усети как от него се откъсва парче месо. Образът на настървения вълк с алена муцуна накара адреналина в тялото му да кипне.

Всичко стана за миг. Принцът се пресегна към пояса си, извади камата от канията и с прецизен замах зарови острието в търбуха на животното.  Разпра звяра по протежение на целия корем. Топлите черва на вълка се изсипаха върху принца. Кръвта обагри торса и краката му. Вълкът побесня и щеше да почне да хапе отново, но принцът успя да овладее ситуацията, като заби камата за втори път, този път в сърцето. Звярът се отпусна безжизнено върху момчето.

Маелстрьом и гвардеецът се приближиха към сцената на кръвопролитната борба. Очите на принца бяха затворени, тялото му не помръдваше. Херсирът опипа сънната артерия на момчето, която не бе разкъсана по чудо.

– Жив е! Принц Балдер е жив! – извика Маелстрьом.

– Да, но докога? – рече скептично гвардеецът, наблюдавайки разширяващата се локва кръв около главата на принца.

Тялото, което откриха в гората, действително беше на принц Торн Йотун. Освен че му бяха свалили дрехите, касапите бяха дамгосали на гърдите му следното:

В ТИЛА НА ВРАГА СЕ КРИЕ МИРА

Дузината се прибра в кралския чертог. Не бяха открили убийците, но поне върнаха тленните останки на по-големия кралски син. Оставиха Балдер на грижите на знахарката на кралското семейство в личните покои на принца.

Когато внесоха трупа на Торн в тронната зала, кралят го разгледа внимателно. Взе главата на големия си син и с ножа, с който си белеше ябълки, отвори дупка в меката кухина в задната част на черепа, която бе скрита от дълги руси коси. Бръкна и извади малка кървава кутийка във формата на куб. Отвори я. Вътре имаше връх на стрела. Пребледня. Това беше част от стрелата, която Андерс Йорг някога бе поел вместо приятеля си Бьорн Йотун при един набег на юг. Върхът на стрелата символизираше приятелство и лоялност.

– Значи иска война копелето! – изруга кралят и запокити върха на стрелата по единия гвардеец.

В същия момент знахарката влезе в залата развълнувана.

– Принцът ще живее! – извика високо тя.

Автор: Лъчезар ЙОРДАНОВ

Редактор: Явор ЦАНЕВ 

* Изображение: www.pixabay.com