Тя се казва Кристина, но полицията я познава като „манията, която пак изпочупи витрините на мола”. За детето си е „по дяволите, майка ми е ей там, скрий се зад ъгъла”. За съпруга си е поводът за три ограничителни заповеди и два престоя в болница. За психиатъра е поредният неуспешен случай заради слабостта на науката, обществото, него самия.

В очите на Кристина често се разгаря пламък, който означава безсънна пиянска нощ, в който всички освен нея загубват силите си. Само тя пие енергия от неизчерпаем невидим извор. Когато другите заспиват, тя просто си намира нова компания, нов алкохол, нови свидетели на несравнимо зрелище.

Няма нужда от сън, никога не е имала. Силите ѝ винаги са били повече от силите на всеки смъртен. Тя може да скочи от десетия етаж, повярвай ми, може да скочи, защото знае, че ще полети. Знае, че в най-лошия случай отдолу я чака трамплин, с който ще излети високо, високо към небето. И никога няма да падне.

Знае, че ако ѝ хвърлят бебе от десетия етаж, ще го хване. Само тя го знае това, но не спира да чака появата на някой, който поне малко да може да разбира нейната сила, поне малко да може да се сравнява с нея, та да го хвърлят това бебе най-накрая, да го размятат насред пълния с панелки Люлин и да победят всички предразсъдици, които реалността е стоварила върху тях.

Тя знае, че може да го извърви този град от край до край и дори да не се задъха. Краката ѝ не са направени от кожа, кости, мускули и фасции, те са направени от енергия, от сила, кръвоносните й съдове не могат да бъдат разкъсани.

Когато ножът се врязва във вените ѝ, тя не вярва, че ще умре. Ако кръвта ѝ изтече по някаква велика случайност, нова кръв ще се появи от нищото и ще запрепуска из заздравелите за секунда магистрали на нейните съдове.

Когато удря с голи ръце стъклени витрини, когато върви пред светлините на идващия влак, когато скача на бой на пияниците и лудите, когато се зъби на уличните кучета, тя знае, че ще оцелее, защото е по-силна, по-недосегаема, по-жива.

И, по дяволите, права е. По-жива е от мен и от теб. По-жива е от всеки, когато съм срещала. В нея се влюбват мъжете от пръв поглед, защото тя им обещава познание за живота, което никой друг не притежава. И съм ѝ завиждала стотици пъти, тя е като представление, което няма начало и край. Тя е като поток от частици, които преминават през всяка материя и накрая достигат до ядрото на целия свят, сблъскват се с него и предизвикват взрива, който ще даде началото на новото битие.

Тя се е родила по-велика от живота и такава ще си отиде. В нея има повече от божествената частица, отколкото в цял стадион от хора. Тя никога не ще се признае за болна, ще ви убеди, че вие сте болните. И по някакъв начин ще е права.

Вчера прекоси целия град с боси крака, днес не вярвам, че ще проходи отново. Краката ѝ са овързани в бинтове, а тя ги гледа като нови обувки, радва им се. Искам да ѝ кажа, че е можела да умре. Няма да ми повярва.

Тя вече е умирала десетки пъти. Какво ще я плаша аз със смъртта. Последният ѝ депресивен епизод продължи месец, през него не е излизала от тъмната си стая. Нищо няма да ѝ разказвам нито за смъртта, нито за живота. И от двете е взела повече, отколкото се полага на едно човешко същество.

Гледам я на болничното легло, вързаните ѝ крайници, мазната ѝ коса. На стола до нея са мръсните ѝ, разкъсани дрехи. Поглеждам в очите ѝ и потръпвам от дяволития пламък. И днес е безсмъртна, макар почти да уби тялото си. Ужасно ѝ е забавно всичко това. Разказва ми вицове, иска кафе. Ще ѝ донеса една чаша, по дяволите. Утре може да няма сила да отпие от нея.

Кристина е благословена и прокълната с умението да го живее този живот наведнъж. Да стига до върха и дъното му. На ден преживява повече, отколкото някои хора преживяват за цял един живот.

Кристина е болна. Ще се убие някой ден, ще скочи от някой мост и никога няма да знаем дали е искала да умре или да полети.

Случвало ми се е да искам да съм поне малко като нея. Сигурно е безумие, сигурно нещо съвсем се е объркало в главата ми. Сигурно и аз трябва да опитам от нейните лекарства. Но признавам, че ми се е случвало.

Понякога гледам всички онези хора, които не са нито горе, нито долу. Онези хора, които са намерили точката на най-малко съпротивление и се носят по живота като захвърлена бутилка от безалкохолно по кална река. Няма писмо в тази бутилка. Няма вълни в тъпата река, по която се носят. Нищо няма.

И вярно, че Кристина ще се убие. Вярно, че толкова пъти е умирала досега. И се е осакатила, гледам й краката и знам, че няма да проходи. Но все пак е живяла повече от тези хора.

Хайде, спирам да пиша. Звънят ми от долу, казват, че една жена поръчала сто пици за болницата. Няма какво да ми обясняват, Кристина ме поглежда лукаво, но и това не ми трябва, за да знам какво е станало. Отивам да ги плащам тези пици.

Когато Кристина е гладна, тя иска да нахрани цялата болница. Това е разликата между нея и нас.

 

Автор: Боряна ТОДОРОВА

* Снимка: личен архив