Нощен пейзаж – Анелия Янковска-Сенгалевич
Припламва алено небето настигнато от своя залез
преди да изтече напълно в пролуката от светлина.
Отново шапка-невидимка ще си нахлупи планината.
Градът под нея ще мъждука в очакване на утринта.
Той каменната си утроба в неясни сенки ще разпръсне.
Ще се смали поне привидно загледан в слепите стъкла.
Стаен, асфалтово безличен,
нощта на дребно ще отмерва.
По него ще полепва юли с потаен мирис на липа.
И време е да спи човекът в удобната си плът загърнат
или до късно да се взира в разголената си душа.
Дали насън, дали наяве към своя ден да се обърне.
Да се намира, да се губи очи в очи със съвестта.
Градът въздишката му дебне.
Притулва погледа му светъл.
На рамото си го люлее нощта с несбъднат звездопад.
Навярно до полуда влюбен ще търси себе си човекът.
Ще го спаси една светулка или отронена сълза.
Автор: Анелия ЯНКОВСКА-СЕНГАЛЕВИЧ
* Стихотворението е отличено с първа награда в литературния конкурс “Свищовски лозници” 2019.
* Снимка: личен архив
