от мен тръгва
пътека към теб
от теб тръгва
очакване да я мина

тичат по нея слънчеви зайчета
избягали от очите ни
толкова бъдеще помежду ни
никога не е имало

Колко бъдеще може да има между двама души? Замислих се, а отговорът е прост – колкото си позволим да приемем. В началото на една връзка винаги всичко е или бъдеще, или настояще. Скоро обаче бъдещето става все по-малко и по-малко, докато не се превърне в една колкото възможна, толкова и невъзможна абстракция. Когато обаче една жена говори за бъдеще, въпреки висотата на годините си, това е знак за истинска любов, огромна вяра и свидетелства тъкмо за това, което написах по-горе – че бъдещето е толкова, колкото сами допуснем от него у нас. Стоянка Грудова избира бъдещето, което винаги е с положителен знак. Защо? Защото Е, а нещо, което Е, не може да е със знак минус, понеже така би се самоотрекло, тоест няма да съществува.

Забележително е колко пространство се разтваря в това позволено бъдеще. Колко място си оставяме за погледи, усмивки, докосвания, очакване и отново очакване, защото животът винаги е очакване и свършва, когато нищо повече не очакваш. Започвам с това стихотворение, не защото е първо в книгата (не е), нито защото е програмно (не е, а би могло да бъде), започвам с него, защото то отваря пространство на всички останали стихове да се случат. И защото дава надежда в този въртящ се до безкрай свят, в който всичко се повтаря и преповтаря по нов начин. За това говорят и текстовете в книгата. За онзи вкусен и опознат от първо лице живот, който уж е различен за всеки, но толкова наподобява всички останали. Книгата всъщност започва с думите “Аз съм птицата и нейната клетка”. И това като че ли обрисува по най-добрия начин квинтесенцията на живота. Нашият избор ни прави такива, каквито сме. А в цялата тази повторяемост в чиято центрофуга се завъртаме с раждането, най-интересното е, че миналият опит на останалите не ни върши работа. Както Стоянка пиша в едно друго стихотворение:

НЕ ПИТАЙ СТАРО А ПАТИЛО

но
патилата са си негови
въпросите са си твои

Бих добавила и изборите. И последствията от изборите. Защото животите в своята еднаквост си остават въпрос на индивидуален избор.
Изключително силно впечатление прави стихотворението “Тест за зрелостен изпит”, в което Стоянка Грудова поставя цялото човечество на мястото му, смирявайки го и правейки го толкова малък, колкото е, и колкото му е предопределено да бъде.

как израства Исус в пустинята
с четене на самия себе си

на какъв език и с каква азбука
на небесен език безбуквен

как израстваме днес духовно
с четене на много и умни книги

на какъв език и с коя азбука
на официален език и с букви всякакви

докъде израсна Исус духовно
до Своя Отец Единствен

докъде израстваме ние духовно
донякъде

(верните отговори са отпечатани
на гърба на човечеството)

Ето как един поет ни показва за пореден път, че каквото и да правим, няма да бъдем нито по-духовни, нито по-умни, нито по-праведни от Исус и пътят, който търсим към него, все още не е намерен. Това стихотворение ни смалява и едновременно с това смирява, а точно от това си мисля, че всички имаме нужда. Да се избавим от чувството за величие, което сме си втълпили, че притежаваме. Това, разбира се, не означава да спред да търсим пътя към възвишеното. В “Автотренинг” Стоянка го търси – онзи пък, който води до провидението. Но той е много различен за всеки един и едва ли някой може да ни препоръча точната пътечка.

Едни от ключовите елементи, които ни съпътстват в този дълъг път са болката и бремето. Някак не е възможно да се случи нравственото и духовно израстване, без преодоляването на тези жестоки тежести.

БОЛКАТА

заслужава

да я опиша
провъзглася и аплодирам
след това
да я целуна
и погреба

с почести

ВЪРВЯЛА МРАВКАТА

и мислела че този ден
мъртвороден в лошо
много лошо си казала
имам гръб а нямам време

оже щастие ми дай
под тежестта му да умра

Замисляли ли сте се колко тежко може да бъде щастието? Дори то е товар, който трудно се носи, наред с богатството и славата. Много философски и донякъде подвеждащ въпрос. Но още по-приковаващо вниманието е следното стихотворение:

има за какво да се живее
има за какво да се умре

и то е същото
едно и също е

Но, разбира се! Не е ли това, което най-много обичаме, едновременно причина да живеем и да умрем? С такива изненадващи и същевременно абсолютно точни твърдения ни приковава поезията на Стоянка Грудова. Написана с лекотата на пролетен ден и с перото на човек, силно обичащ живота. Защото голямата поезия се пише от хора, които обичат да живеят и познават разнообразието от цветове, преврати, радости и болки на живота и го приемат такъв, какъвто е, без да се страхуват да бъдат и птицата и клетката ѝ, нито да се срамуват да благодарят. И нещо много важно – винаги да имат бъдеще запланувано в бъдещето.

БЛАГОДАРЯ
за ясния ден и за лекия въздух
за жуженето и цвърченето и за мириса
на прясно сено и лавандула
благодаря за добрите известия
че децата ми се обичат
че е сита душата им
благодаря че мога да изричам
всичко това
което Е

 

Автор: Ирен ПЕТРОВА

* Грудова, Ст. Бъдещето между нас. Аквариус, 2015.