„Ний спориме с дама на тема…“

(“Песен за човека”, Н. Вапцаров)

 

Минава един през нощта.

Младата жена зиморничаво се свива в палтото си. Уж е отоплено таксито, а зъбите ѝ тракат от студ. Пак прекали с работа – доклада, презентацията за утре. И тъкмо си мислеше, че е приключила, подадоха ѝ нови данни да добави към материалите. Няма как, трябва да впечатли богатия инвеститор. Шефът я беше извикал по-рано през деня, за да ѝ съобщи, че ще я назначи за директор на новия филиал на фирмата. Отначало се колебаел дали да бъде тя или колежката ѝ, но онази сама си би шута като забременя. Е, всеки с приоритетите му – засмя се нервно Гери. На нея не ѝ трябват деца – само мрънкат и цапат. Нали вижда майките в офиса –недоспали, изнервени, демодирани, вечно в служба на малките тирани. Истинско изтезание са капризните врещящи идиотчета не само за родителите, но и за околните. Трябва да забранят на малките лигльовци да припарват до хотели и ресторанти. А отсъствията за болнични – шефът хич не обича такива работи. Все пак, нали трябва да разчита на служителите си.

Навън фучи страхотна виелица и таксито се лашка несигурно по замръзналия път. Плътна пелена от разлютени снежинки закрива стъклата и чистачките едвам смогват да разчистят.

– Ама че работа! – измърморва шофьорът. – Не стига кучия студ, ами и бензинът е почти на нула. Май няма да мога да Ви откарам, госпожо!

– Какво! – не може да повярва Гери. – Но как! Аз Ви плащам!

– Хубаво, но явно има повреда – крещи той, за да надвика ревящия двигател. – Заредих преди да тръгнем, а сега е на червено. Да Ви оставя в едно кафе на двайсетина метра, че ако по-нататък закъсаме, не знам кой ще ни спасява в тоя ад.

– В никакъв случай! – отсича Гери. – Аз си плащам и Вие отговаряте за мен.

– Ама колата ми не е наред, какво да направя! –ядосва се шофьорът.

Гери мълчи.

Младият мъж млъква и натиска злобно педала за газта. „Само разправия с тая злобна кучка ми липсва сега! Едва намерих допълнителна работа да закърпим малко положението вкъщи. Ако подаде оплакване, направо изхвърчам.“ Колата се мята все по-безпомощно по хлъзгавия терен в центрофугата на снежната стихия. Прехапал устните си до кръв, шофьорът най-накрая успява да закове пред входа на сърдитата си клиентка.

– Е, пристигнахме, госпожо! – изморено я вика.

– Госпожо! – подвиква след малко пак, след като не чува никакво движение откъм задната седалка.

Обръща се да я погледне. Отпусната на седалката и пъхнала длан под бузата си, тя сладко спи и се усмихва насън – точно като малката му дъщеря.

– Госпожо – леко я докосва по крака.

– Да! – тя отваря очи, потръпва, проследява ръката му. – Как си позволявате!?

– Пристигнахме, госпожо! – отговаря кратко той.

Гери мълчаливо изважда банкнота от двайсет лева:

– Задръжте рестото.

Той прибира парите.

Изведнъж колата изръмжава страховито, раздрусва се и моторът угасва.

Шофьорът паникьосано натиска ключа и се мъчи да запали отново. И пак. И пак. Грабва телефона си. Ужас! Батерията е напълно паднала. Ами сега!

– Госпожо! – виква той през прозореца.

Тя тъкмо е затръшнала вратата на колата след себе си. Гърбът ѝ за момент се сковава, аха, да спре. Позабавя крачка, но не се обръща. Леко приведена, упорито преодолява силния порив на вятъра.

„А, не! Няма да ми се измъкнеш!“ – шофьорът ядно удря по волана, слиза от колата и се втурва след нея.

– Госпожо! Моля Ви! Колата ми загасна и батерията на телефона ми падна. Трябва да телефонирам. Моля Ви! – посяга да я докосне.

Жената бърза напред, без да показва, че го е чула.

– Моля Ви, госпожо! – изравнява се той с нейната крачка.

Тя забързва още повече.

Шофьорът отново я докосва по ръката.

Тя се дръпва възмутена.

– Ако обичате! – и пак се втурва в борбата с вятъра.

– Ама аз… – безпомощно разперва ръце шофьорът, но после се отказва.

Спира и я гледа как бавно преодолява последните няколко метра до дебелата врата на затопления вход. Ето, рови в чантата, изважда ключа, пъха го, отключва. Не поглежда назад. Вратата се затръшва след нея.

Шофьорът остава изправен, втренчен в нея. Вятърът набива в лицето му ситни жилещи ледени мушици. Ръцете му са вкочанени и той ги напъхва дълбоко в джобовете си.

Но какво! Тя се връща! Нима е възможно?

Шофьорът с едри крачки се насочва към ведрото квадратче светлина във входа.

Гери открехва вратата, подава главата си и изкомандва:

– Елате насам!

Невярващо, младежът се устремява към нея и бързо се мушка във входа. Чува силен бебешки плач. Той поглежда въпросително към жената.

– Има изоставено бебе, ще повикате ли социалните? – посочва тя с пръст към далечния ъгъл на входа.

Младежът присвива очи и забелязва бебешка количка, която се поклаща от гръмогласен рев. Той се приближава до количката, надниква вътре и с уверени движения поема малкото вързопче. Гушва бебето и го потупва по гръбчето.

– Е! Приятна вечер! – прозява се Гери и се отправя към асансьора.

– А, не! Почакайте, моля Ви! Нямам батерия, не мога да се обадя. А и тук е много студено за бебето.

– Съжалявам! – вдига рамене Гери. – Не съм го изоставила аз. Нали Ви повиках да се свържете с когото трябва – тя му обръща гръб и натиска бутона.

– Добре, но поне ми дайте телефон да звънна. И в тая буря – съмнявам се, че някой ще дойде, госпожо. А бебето трябва да се нахрани, преоблече.

– Уфф… От него ли се разнася тая противна миризма! – бърчи нос Гери.

– Ще го преоблека, няма проблем – но няма как тук на студа.

– А какво? Да не искаш вкъщи на кожения ми диван да го сложиш… – жената стиска носа си с пръсти.

– Моля Ви! Трябва да спасим детето – настоява младият мъж.

– Ами звъннете на някой от съседите – прекрачва прага на асансьора жената.

– Късно е – продължава да настоява младежът. – Надали някой ще отвори сега, хората са наплашени.

– Наистина съжалявам, но съм много изморена и утре имам важна среща. Трябва да се наспя.

Младежът обаче бързо натиква количката в процепа на асансьора, все така с бебето на ръце.

– Чакайте! Не искате ли да се прочуете? Ще пишат по вестниците за Вас. Как сте спасили изоставеното бебе в мразовитата нощ. Ще Ви се възхищават в работата.

Гери изведнъж го поглежда заинтересована.

– Добре, ще звънна на 112 – изважда тя телефон от чантата си.

Набраният номер дава заето.

– Е, хубаво, качи се – въздъхва тя примирено. – Докато се свържа със социалните.

Замълчава за малко и добавя:

– Ще го преобуеш в банята.

– Благодаря, госпожо! – отговаря студено младежът.

Гери не казва нищо. Стои в ъгъла на асансьора, притиснала кърпичка до носа си.

– Вижте, тук има бележка – младежът дръпва от количката някакво листче – явно откъснато ъгълче от вестник. – За щастие са оставили и памперси и мляко.

Гери упорито мълчи и не отделя поглед от острите върхове на ботушите си.

Асансьорът спира на етажа. Тя отключва вратата, показва му банята, събува ботушите си, изритва ги в един ъгъл в антрето, а после се запътва към хола с телефона в ръка.

След известно време се появява в банята, за да забележи, че младежът и бебето вече не са там, а розовата ѝ баня мирише на конюшня.

– Ей, къде си! – Гери подозрително се оглежда наоколо.

Той е в кухнята. Седи на диванчето и храни бебето с биберон.

– Не съм разрешавала да влизаш тук – гледа го студено Гери.

Бебето спира да яде и извръща поглед към нея.

– Шшшт – поглежда я строго младежът и залюлява бебето. – Трябваше да ѝ стопля млякото. Момиченце е – младежът се усмихва уморено.

– Добре. Социалните ще дойдат чак на сутринта. Сега нямали кола. Ще ти покажа къде да преспиш с бебето.

– Колко сте благородна, госпожо! – кима младежът. – Сигурен съм, че пресата ще отрази достойно всичко това.

– Хмм – изсумтява Гери и излиза от кухнята.

След като се накисва хубаво в ароматната си вана, забучила слушалки в ушите, за да не чува бебешки плач, тя се просва под пухения юрган и заспива дълбоко. Сънува как лично кметицата я награждава с медал, задето е спасила живота на изоставено бебе. Подават ѝ бебето да се снима с него, но то мирише ужасно. „Моля ви, дайте ми друго! Това е много миризливо! – изохква тя и покрива носа си с кърпичка. Тълпата изведнъж се развиква: „Измамница! Да върне медала! Върни медала, крадло!“

Гери изведнъж се събужда. Откъм другата стая се носи оглушителен рев. Гери сяда в леглото и объркано се озърта. Събитията отпреди няколко часа бавно се завръщат и се наместват на местата си в главата ѝ.

„Бебето! Разбира се! Знаех си – досадни, миризливи, шумни създания. И обсебващи! Ето, часът е три, как ще презентирам утре!“ Със стиснати устни тя се отправя към хола, където е настанила младежа и бебето. Младежът спи дълбоко на дивана. Разперило ръце, бебето се дере с всичка сила, цялото червено. Нощната лампа свети. Гери се приближава до количката и се надвесва над бебето.

– И какво, няма ли да млъкнеш най-накрая, а? – скарва се тя.

Плачът изведнъж изтънява, бебето присвива устни, приковава поглед в Гери и млъква. Вперва любопитен поглед в нея.

– Ах, пак миришеш ти! – мръщи се Гери и размахва ръце да отпъди непоносимата миризма.

Бебето изведнъж разпъва устни. Гери решава, че пак ще заплаче .

– Не, не, моля те, никакви такива! – извиква тя.

Бебето любопитно следи с очи движенията на лицето ѝ, докато изведнъж на устните му се разтеглят в широка беззъба усмивка. Гери притихва. „Тя ме харесва.“ – прокрадва се една мисъл по-бърза от светкавица в недоспалата ѝ глава. Ръцете ѝ потрепват несигурно. Тя ги стиска в юмруци, разпуска, пак стиска, пак разпуска. Неуверено посяга и взема бебето. Неумело го прегръща. Сяда на люлеещия се стол и внимателно поставя малкото телце върху себе си. Бебето върти глава, души с носле и все така разучава лицето на Гери с поглед. После намества главичката си удобно в падинката между гърдите ѝ, примлясква с устнички, клепачите му натежават, миглите се премрежват. Заспива.

Автор: Цветелина АЛЕКСАНДРОВА

* Снимка: личен архив