Романът “Но-Уи” на македонската писателка Лидия Димковска (ревю) – Ирен Петрова
Лидия Димковска е едно от най-изявените имена в съвременната македонска литература. Родена е в Скопие през 1971 година, където завършва литературознание в университета “Св. Св. Кирил и Методий”. Автор е на няколко стихосбирки и на романите “Скрита камера”, “Резервен живот” и “Но-Уи”, които са преведени на повече от 20 езика. В края на миналата година Лидия гостува у нас по покана на издателство “Колибри”. Макар “Но-Уи” да не е първата книга на авторката в превод на български, аз се срещам най-напред с нея и малко съжалявам, че не съм открила името ѝ по-рано. Писането на Димковска затвърждава мнението ми, че македонската литература е дълбокомислена, стойностна и доста различна от нашата.
Започвам със заглавието, защото то се явява разковничето на цялата история. Едва ли има друга книга, при която заглавието играе толкова важна роля. “Но-Уи”, както може би сте се досетили, идва от френските думи за “не” и “да”. Интересното в случая е, че така наричат баба Неделька или накратко Неда, чиято история проследяваме в книгата през погледа на внучка ѝ, носеща нейното име. Книгата е написана под формата на дневник и ни носи през годините и пространствата от 2016 г. – Сицилия, Кастел Маре дел Голфо, до Сплит – 1939 г. Един дневник на разговорите между баба и внучка, започнали докато тя е все още жива и продължили след смъртта ѝ като задочен диалог, трогателно воден от внучка ѝ. Всеки ден тя сяда на гроба ѝ в двора на къщата в Касел Маре и разговаря с баба си. И като че ли този разговор с отвъдното е по-реален от живия контакт и баба ѝ продължава да разказва от отвъдното за преживяванията от своята младост. Така внучката се превръща във виртуален участник в събитията от живота на баба си и нейната голяма любов.
Романът ни води смело през превратностите на съдбата и времето след капитулацията на Италия, когато окупаторите-италианци от всесилни насилници и убийци, изведнъж се превръщат в жалки пленници, оставени на милостта на същите хора, които до вчера са измъчвали. В това размирно време започва любовта на баба Неда – с най-големите сини очи, които е виждала – тези на бъдещия ѝ мъж Карло. В живота няма нищо случайно, затова ние хората винаги трябва да държим сметка как се отнасяме с онези, които по една или друга причина Господ е поставил под наша власт. Защото винаги идва часът, когато ролите се сменят. Случва се така, че за да бъде спасено от глад семейството на баба Неделька, малкият ѝ брат се налага да пее и свири на италианските войници в лагера, които в замяна плащат с хляб, кафе, картофи – каквото имат. Един от италианските войници обаче, чупи пръста на брат ѝ и той остава инвалид за цял живот. По ирония на съдбата, човекът се оказва Карло, а причината за избухването му е, невъзможността да търпи весели песни в такъв тежък момент, когато майка му тъкмо е починала. Съдбата нарежда така, че Карло става любовник на Ноуи и живее в нейната къща. И това дава началото на голямата любов между сицилианския войник Карло и тогава младата Неделька, макар и нежелана от нейния брат, за който Карло е просто един убиец и насилник и майка ѝ, която нарича дъщеря си лека жена.
Италия капитулира през 1943 г. и бившите окупатори стават пленници. Карло напуска Сплит след края на войната и се прибира в Сицилия, отнасяйки със себе си мечтите на Неда за любов и семейство. Но тази любов устоява на времето. След години Карло изпраща телеграма, с която предлага брак на Ноуи и нов дом в неговата къща в Сицилия, която отдавна е празна и чака спътницата му. В писмото е обявена дори датата – часа се само отговор.
Ноуи е изправена пред трудния избор – да направи един скок в нищото, като напусне дома и семейството си, заминавайки за абсолютно чужда страна и да последва любовта и мечтите си, въпреки всичко; или да остане в Сплиц и да се надява съдбата да я срещне с някой друг. Тук се сблъскваме с мъжествеността на това момиче, живеещо в патриархалното време на някогашна Хърватия, което, въпреки страха, тайно взема решението, качва е на кораба и след едноседмичен път пристига в Сицилия. Любовта е победила тези, които ѝ пречат, но не и живота. В Сицилия вилнее друга война – мафията избива десетки хора на улицата. Неделька разбира, че ужасът на войната в Сплит е като забавление пред сицилианския ад, никой не излиза на улицата, никой не отваря прозорци, не сяда в красивите си градини, не отваря дори кепенците на прозорците, страхувайки се от случаен изстрел. Църквите са заключени, а богомолците тропат с часове на свещеника, за да им отвори и да заключи бързо след тях, за да се помолят.
Кошмарът в Сицилия обаче не пречи на двамата да се оженят, да имат деца и да изживеят, макар и трудно, своята любов и своята младост. Времето лекува всичко. Раждат се деца, внуци, мафията остава в миналото, в спомените на хората. Но човешките съдби, погубени от войната – тях никой не може да върне. Авторката поставя следните въпроси, макар и индиректно: възможно ли е довчерашните фашисти, само месец след капитулацията на Италия да станат комунисти и партизани? Възможно ли е “освободителите” комунисти да се превърнат в поробители и терористи? Къде започва и къде свършва човешкото безумие? И всичко това е видяно през погледа на едно момиче, което прави логичния извод – хората искат да живеят, да изживеят своята младост и любов във вечните човешки ценности и блага – мир, хляб, свобода, дом.
Романът завършва 80 години след войната, когато внучката най-после отива в Сплит и се разхожда по местата, на които е танцувала, мечтала и живяла баба ѝ Неделька. Свободата и демокрацията са настъпили, но някогашните хора вече ги няма. Остават само любовта и спомена за тях. И онова “да”, което казваме на живота с всички избори, които правим. Защото животът винаги е “да”, както пише авторката.
* Димковска. Л. Но-Уи. Колибри, 2019.
