ЛИНЕЕН КИТ В ЛИПСА НА ЕЛЕКТРОСНАБДЯВАНЕ
Че закъснях, не бях виновна,
виновен тигърът не беше,
че е умрял, докато стигна,
но факт бе – мъртъв той лежеше.
Емили Дикинсън

1.

Синевка – общоприето название за няколко различни таксона от разред Пеперуди
Геохронология: синемурий – холоцен
Природозащитен статут: изчезнал

Снимката, която първоначално ме доведе тук, беше публикувана на новинарски сайт през 2017 г. в статия, озаглавена „Гърбатите китове се върнаха под моста Голдън гейт“. Само колко величествено беше създанието на снимката, и с каква лекота бе изскочило над водата…
Дотогава не знаех за Сан Франциско, нито че ще искам да го посетя. Но сега исках и аз да видя такава голяма форма на живот да танцува около по-малките форми на яхтите. Може би пръските от струите им щяха да достигнат и мен, ако улуча правилния момент да се настаня на моста? Представях си ги от триподите на Вълнолома във Варна, на брега на съвсем различно море, поначало лишено от китове, и наблюдавах танца на корабите покрай фара, които оставяха напластена във времето следа и изчезваха от полезрението ми.
До снимката на китовете ме доведе филм на Би Би Си, посветен на еволюцията на предците им. Отлично откритие за мен. Линейно време, което се възприема последователно: каква разкошна самозаблуда на местната цивилизация!
През лога на торент тракер проследих филма до физическото му местонахождение тук, във Варна.
Учех се да разплитам котешката люлка на този свят.
Във Варна за първи път възстанових самия хардуер, не само данните на него.

2.
Жаба – общоприето название за различните видове от разред Безопашати земноводни
Геохронология: триас – холоцен
Природозащитен статут: изчезнал

Мостовете ме развълнуваха най-силно. Бяха първото, което видях при спускането към Сан Франциско. Разгръщаха се като китови балени от разпрания кринолин на бреговата ивица. Обкрачваха многоцветното море пластмаса, което градът поръбваше със суровост в сиво и стъклено. Наистина трогателно дизайнерско решение!
Мостовете бяха траен белег в линейното време на фона на мимолетните наземни яхти, които ги изпълваха в неравни количества, също разноцветни. Наблюдавах яхтите да се извиват във времето. Цефалнодишащи, също като китовете, пътниците в тях изпръскваха много по-малки количества вода през носните си отвори. Наблюдавах линейните им следи навътре в сушата, разкриването на множествата им на откритите площи. Издаваха и звуци. Също като китовете, които наблюдаваха. Бяха чаровни.
Както и P2P споделянето на информация, елегантно свързано с всепланетна мрежа, към съществуването на която ме наведе логът на историята в софтуера от находката във Варна. А тръгнах да го издирвам заради допълнената реалност, приложена при експонатите в Музеу Блау в Барселона – град на друго лишено от китове море. Количеството разкрити цефалнодишащи вътре не беше множествено.
Светът им бе представен в музея като въжена стълба.
В Барселона за първи път видях препарирани изчезнали животни и скелет на кит.

3.
Чайка: Общоприето название за птици от няколко рода от разред Дъждосвирцоподобни.
Геохронология: Ранен олигоцен – холоцен
Природозащитен статут: изчезнал

Част от стъклената фасада на небостъргача не беше оцеляла и нискотемпературен вятър бе напълнил помещенията с пластмаса и органични материи в процес на изгниване. Но търсеният от мен хардуер се съхраняваше обезопасен, а идеята да претвориш чисто информационната същност на достъпа до информация на физически носител ме очарова с предизвикателството си. Нуждаех се от подходящ оптичен сензор, за да възприемам данните във формата, в която са били предназначени първоначално. Дързък замисъл, но наблюдавах суетенето на малките местни форми отвътре по коридорите на сградата и от кабинет в кабинет, като хлабави кадифени въжета, и опитвах да си ги представя затворени в черупката на линейното си време. Да заемат един конкретен миг. Да бъдат концентрирани на едно конкретно място. Да живеят течението на един конкретен живот. Фракталният им уетуер притежаваше обсебваща красота.
Към барселонския музей ме насочи Замразеният Кивот в Лондон. Там се насладих в запазен вид на възхитително крехките системи за подаване на електрозахранване, крепящи както изкуствената инфраструктура на този свят, така и биологичната му същност.
В Лондон за пръв път узнах за безвъзвратното изчезване на видове.

4.

Слон – събирателно название на няколко таксона от разред Хоботни.
Геохронология: плиоцен – холоцен
Природозащитен статут: изчезнал

Кадифените въжета се източиха покрай мен и изтанцуваха краищата си в едно с наземните си малки яхти, сега неподвижни в липса на електроснабдяване. В линейния момент от щаба си на шестнайсетия етаж виждах само многоцветните купчини, надигнали се на цунами сред руините. Красивата им нефункционалност правеше възстановяването на електрическата система за снабдяване несбъдно, но с биологичното електроснабдяване постигах по-голям успех. Бях реставрирал в естествен вид сградния хардуер и освен него – една единица уетуер за възприемане на информацията. Струваше ми се достатъчно. И повече, сетива и възприятие в толкова малка и нестабилна опаковка бяха героичен опит. И обречен.
Към Лондон ме упъти информационната следа в паметта на хардуер в орбита. По съдебна ирония, щабът ми сега се намира на физическото местоположение на източника на тази следа*. Източникът на информацията за събитийната пермутация на този свят. И съм обзет от скръб.

5.
Кит – събирателно название за няколко различни таксона от разред Китообразни.
Времеви обхват: късен еоцен – холоцен
Природозащитен статут: изчезнал

Към хардуера в орбита ме привлякоха относително внезапните изменения в резултатите от наблюденията на слънчевата система.
Скръбта ми е голяма като кит и като него я издишам през дупката на цефала си, докато с уетуера си достъпвам информация и я възприемам в първозданния ѝ вид.
На свой ред я и въвеждам, вдянал нова нишка във въжето на този свят.

Човек – събирателно название на няколко различни вида от разред Примати
Геохронология: тиглий – холоцен
Природозащитен статут: ….

Пиша в празното поле: „Изчезнал“.
И ще оставя кита линейно да почива в липса на електроснабдяване.

* Седалището на Уикипедия се намира на ет. 16 на „Монтгомъри тауър“ в Сан Франциско – Б.а.

 

РИБЕШКО ОЧЕНЦЕ

Всяко лято караваните са повече. Въпреки това сърцето й се свива, когато вижда на прозорчето на едната “Продава се. 18000 лв.” Вдигнали са й спретната оградка от бели летви. Построили са й навес с истински керемиди и са посадили рози. Но я продават.

През първата година двамата с Борко откриват къмпинга по случайност и не защото на 12 юли той ще има юбилей – закръгля петдесетака – а понеже проблемите й с кръста отменят палатката насред нищото като метод за традиционно летуване.

– Ако на двайсет и пет някой ми беше казал да си пазя коленете и кръста, щях да му се изсмея! – кикоти се тя, докато взима ключ за бунгало от рецепцията. – Обаче ето на, белята вече е станала…

– Някое от децата ли прави бели? – примлясква с дъвката си момичето отсреща.

Дидка махва с ръка, плаща й и излиза.

В спалнята им има само две тесни легла, едно нощно шкафче и гардероб. Чаршафите са стари, гардеробът – прашен, а надутият от влагата прозорец не приляга добре в касата си. Още първата сутрин Борко я събужда да правят любов, докато слънцето царствено подава алената си глава над хоризонта.

Вилата им е на първия ред, с изглед към морето. Все едно са на край света.

На поляната до носа все още няма никакви каравани, тревата е избуяла и гъста.

Десет години по-късно през първата сутрин посрещат изгрева на далечния плаж. Не са го правили скоро и май няма да повторят повече, но тази година Борко удря шейсетака и са искали да направят нещо специално тук, на край света. Дидка лежи на одеялото схваната и всичко я боли, но той я целува в ямката над ключицата и я люлее в обятията си, а слънцето надига алената си глава над хоризонта и е Джулай морнинг.

На поляната до носа откриват самотна стационарна каравана. Стопаните й са вдигнали и дървен навес през зимата. Кафявото й прозорче, което гледа към носа, е като изпъкнало рибешко оченце.

– Не е ли прекрасна? – сочи я Борко. – Представи си, ако беше наша!

В спалнята във вилата на първия ред леглата са същите, гардеробът – прашен, а дограмата е прясно сменена и още рони силиконови сълзи по стената.

Тук ще са дванайсет дни до рождения ден на Борко и възнамеряват да карат по списък. Тортата е изненадата на Дидка извън програмата: наполовина бяла, защото той я обича такава и наполовина кафява, защото тя си пада по тройния шоколад.

Черпят се с нея на малката верандичка на вилата, а с лешниковия крем се смесва финият вкус на море. Най-хубавият.

Още  пет години по-късно списъкът е кратък, леглата са същите, гардеробът е прашен, караваните – две. Дебело рошаво куче охранява моравата и подстъпите към скалите, и се скъсва да лае по всички. Вижда бастуна на Борко и изпада в истерия.

– Ей, махайте се оттам! – провиква се от верандата на първата каравана дебел рошав мъж с епилирано шкембе. – Не дразнете кучето ми!

– Прибери си го като е твое! – не остава длъжна Дидка.

– Бабишкера! – съска шкембето и се прибира сърдит. – За тоя бълхарник…

Кафявото прозорче примигва на хълбока на караваната като рибешко оченце.

– Представяш ли си, ако беше наша… – мърмори Борко на връщане към вилата. – Щеше да пускаш и кучето вътре, нали?

– Зад това усмихнато прозорче и то ще е добро куче.

От селото Дидка купува капки и хапче, и оранжев нашийник, но не успява да го сложи, защото следобеда идва “Екоравновесие”. От прозореца на вилата се вижда как товарят кучето. И се чува как мъжът от караваната отрича да има нещо общо с него. Въпреки това получава акт, а Гошо се връща в края на седмицата с провиснало от пластмасова марка ухо. За негова изненада открива панички с вода и храна до верандичката на вилата – там, където оченцето на караваната не достига.

Тази година на Дидка и Борко не им е толкова лесно да стигнат по тъмното до носа с кошница за пикник – все едно са на край света – но залезът заварва рожденика с чаша в ръка. Целувката му е тръпчива, с вкус на прасковено вино и море.

Още три години по-късно караваните са вече пет, протягат алчно дворчета към ръба. Гъчкат се една в друга и си закриват взаимно гледката.

Носът си е срутил наполовина, но Дидка не може да разкаже такова нещо на Борко, чиято количка е паркирала на верандичката на вилата. Описва му караваната на втория ред и оранжевите тиквени цветове зад нея., които сигурно се виждат прелестни от онова прозорче като рибешко оченце, а Борко се смее и я придърпва на коленете си, и я целува ли целува.

Гошо с оранжевия нашийник ги гледа внимателно, наклонил с разбиране глава. Вече си има две приятелки и съпровождат Дидка навсякъде, чак на край света. Бледо лице ги наблюдава иззад кафявото прозорче на първата каравана, пред която нежна ръка е насадила рози. Биколорни.

– Представяш ли си, ако беше наша… – прошепва Дидка, когато Борко спира с целувките, за да си поеме дъх.

Ще има торта и тази година, а с лешниковия й крем ще се смесват прасковено вино и море.

След още две години Дидка отново взема ключа от вилата. Пропуснала е предишното лято, но нищо не се е променило – чаршафите са все така стари, гардеробът – прашен, вторият ред каравани е запълнил моравата. На край света се е оживило доста.

Гошо се втурва да я посрещне, без нашийник и охърбавял. На тръгване ще качи и него в колата.

На кафявото оченце на караваната има надпис “Продава се. 18000 лв.” През пропуснатото лято се е сдобила със спретната оградка от бели летви. Навесът е с истински керемиди и розите са се изкатерили чак до горе. Но се продава.

Дидка се споглежда с Гошо и вади очуканата си нокия.

Слаб плешив мъж с мустак идва към седем. Не познава дебелия с шкембето, оказва се.

– Представяш ли си, ако е наша? – шепне Дидка на Гошо, когато стъпват под навеса на караваната.

В кафевия сумрак безпогрешно се приближава до прозорчето-оченце и надзърта през него. Тревата навън е повехнала и безжизнена. Тиквените цветове се клатушкат като умрели риби. Разкривените зъби на срутения нос стърчат през катарактата на бялата оградка.

– Цената подлежи на коментар! – вмята припряно слабият плешив мъж.

– Разбирам. Ще си помисля – Дидка бърза да излезе. Гошо припка по петите й.

– Бабишкера – изсъсква слабият на заключване. – Разбирала тя…

Навън слънцето тъкмо се е разляло по вълните като мед. И следобедът е вълшебен.

Дидка вади нокията да поръча тортата: наполовина бяла, защото Борко я обичаше такава, и наполовина троен шоколад. После си отваря вино с вкус на праскови. И на море.

 

Автор: Елена ПАВЛОВА