Магда открехна прозореца и вдиша соления морски бриз. Миришеше на пясък, риба и изсъхнали водорасли. Крясък на гларус огласи утрото.

Тя включи кафе-машината и запали цигара. Мек вятър погали косъмчетата по ръцете ѝ. Вратата на кухнята се отвори с трясък. Около високото, върлинесто тяло на Кармина се вееше розов пеньоар, а лицето ѝ още беше подуто от сънища. Младата жена измъкна цигара от пакета, запали я бързо и каза:

– Все същият сън! Вече цяла седмица…

Магда извади каничката и наля кафе в две порцеланови чашки. Остави ги на масата и седна срещу дъщеря си.

– Никога не съм сънувала – каза. – Само като много малка.

Кармина я изгледа подозрително и сръбна от кафето си. Сънищата играеха такава важна роля в живота ѝ, че подобни изказвания ѝ се струваха най-малкото несериозни.

– Или не ги помниш – отбеляза тя строго. – Всички сънуват, доказано е. Даже кучетата ровят с лапи насън…

Магда сви рамене и погледна към прозореца. Беше разгарът на лятото или по-скоро разгарът на сезона – тук имаше един хубав, богат сезон и някаква дълга, мъглива летаргия преди и след него. Скоро плажната ивица щеше да се напълни с туристи, които се разполагаха под разноцветните си чадъри и се разтриваха с кокосов крем. Съседните къщи вече се късаха по шевовете, а Магда и Кармина тепърва очакваха първите си квартиранти.

Магда неусетно обърна поглед на другата страна – към третия, празен стол на масата. Тя често проклинаше съпруга си, докато беше жив, но след смъртта му животът стана по-тежък. Първите няколко години вдовицата се мъчеше да продължи бизнеса, поддържаше пряко силите си и къщата за гости, и кафенето. Кармина ѝ помагаше без особено желание – беше свикнала живота да преминава край нея като процесия от блюда, които опитваше само от любопитство. Резервациите, миенето на спално бельо и пърженето на мекици я вълнуваха точно колкото нощ без никакви сънища. Постепенно семейният бизнес се сви до няколко скромни стаички на последния етаж и дори те рядко бяха заети едновременно.

Кармина удари с ръка по масата, прекъсвайки неприятните мисли на майка си.

– Никога досега не бях сънувала такова нещо – промълви тя.

Магда доближи цигарата до устните си само за да установи, че е догоряла. Смачка я в пепелника небрежно, като да беше насекомо, и отвърна:

– Какво нещо?

Светлите очи на Кармина се оцъклиха, а тънките вежди се извиха нагоре.

– Мамо! Още няма дванайсет часа, ако ти кажа ще се сбъдне…

– Добре, добре – промърмори Магда и издърпа нова цигара от кутията. – Не ми казвай.

Кармина отпи от кафето си и намести порцелановата чашка по някакви неведоми, но стриктни правила. Запали нова цигара и се вгледа в облия стенен часовник. Леко сбръчка чело – мъчеше се да спогоди някакъв компромисен вариант с времето. Майка ѝ наведе глава и отново потъна в мислите си. Макар че щяха да посрещат само едно семейство, цялата къща трябваше да се спретне.

– Всъщност не е някакъв лош сън – каза Кармина, но без да изпуска от поглед малката стрелка на часовника. – Страшничък е, но няма как иначе – нали го сънувам вече четвърта нощ подред…

Магда измънка нещо, което можеше да е проява на интерес. Днес из небето се влачеха облаци, но ѝ се струваше, че няма да завали. Кармина се заигра с кичур от косата си и заразказва:

– Първо виждам в тъмното човешки силует. Мисля си, че е някой наблизо, но всъщност е чак отсреща – на острова. Знам, че оттук се виждат само фарът и манастирът, но насън нещата стоят по друг начин. Дострашава ме, но все пак се взирам внимателно. Различавам мъж, който е застанал до скалите, мълчи и ме гледа. Хем не го виждам съвсем, хем някак си го разпознавам: има мургава кожа и едра челюст, с леко набола брада. Очите му също са тъмни, като утайка от кафе. Обръща се към мен и мога да се закълна, че проследява погледа ми. Скривам се зад пердето и замръзвам, дори дъх не смея да си поема, но той вече ме е видял. Разбирам, че е трябвало просто да пусна щорите и да скрия глава под възглавницата. Това и правя, но вече е твърде късно – вятърът понася един сух глас и в мрака на кошмара ми прозвучават две думи. „Виждам те“.

Магда взе някакъв стар вестник от масата и си повя с него. Хладината на утрото се стапяше с първите по-настойчиви слънчеви лъчи.

– А ти виждала си го преди този… тип?

Кармина поклати глава.

– Никога. Поне не наяве. Но следващата вечер отново сънувах, че ме наблюдава. Надзърнах през пердето, този път предпазливо, но островът беше пуст. Отдъхнах си и реших, че само ми се е сторило, но тогава видях морската повърхност…

– И какво? – Любопитството в гласа на майка ѝ този път беше искрено.

– Вълнички. Лунната светлина се простираше по водата като пеньоар, целият гладък с изключение на няколко гънки. Проследих ги с поглед и ето го пак непознатия. Този път беше по-наблизо, в олющена бяла лодка. Гребеше с все сила право напред, а очите му се вторачиха в мен. „Виждам те“, каза, а аз тъй се уплаших, че веднага се събудих. Навън се развиделяваше, внимателно огледах морето през прозореца, но от непознатия нямаше и следа…

– Разбира се, че е нямало и следа – прекъсна я Магда рязко. – Той да не би да е истински…

– И аз това си помислих – призна Кармина и отпи от поизстиналото кафе. – Но в крайна сметка хората, дето ни се присънват, не са ли дори по-истински от тези, които виждаме наяве? Все пак те са само наши, тайнствени видения, които са изваяни може би от най-дълбоки страхове и желания… – Като видя, че майка ѝ се отегчава, Кармина се върна към разказа. – На третата вечер бях подготвена. Той ме викаше, но въобще не му обърнах внимание. Беше преплувал водата на сънищата ми и сега чакаше в двора пред къщата. Щом разбра, че няма да отговоря, взе да хвърля камъчета по прозореца ми…

– А ти защо не му отвори на човека в крайна сметка? – полюбопитства майката.

– Как така да му отворя? – възропта Кармина. – Ами ако е някакъв дух, който преследва хората в сънищата им? Или пък душевна болест, която им влиза в главата и после вече не са си с всичкия?

Магда промърмори нещо двузначно и дръпна продължително от цигарата. Междувременно дъщеря ѝ се успокои и продължи:

– Снощи той пак обикаляше къщата. Опита се да отвори вратите – и предната, и задната; хвърляше камъчета и твърдеше, че за едното е вързал романтична бележка; опита дори да се покачи по улука… Аз само лежах със скръстени ръце, не отвърнах дори когато ми викаше: „Виждам те, виждам те!“. Накрая постоя малко, порови с крак в пясъка и рече: „Добре тогава. Щом не ме пускаш да вляза, ще намеря друг начин“.

– Какво е имал предвид?

Кармина сви рамене.

– Откъде да знам, насън всичко има различен смисъл. Като дойде онази стара циганка, дето продава юргани, ще помоля да ми го разтълкува. Тя всичко познава.

– Чудесно – въздъхна Магда и се изправи. – А сега ставай да се хващаме за работа. Утре сутрин очакваме квартиранти.

Кармина я изгледа с нещо средно между обида и почуда. Обичайните делнични работи често я изненадваха повече от най-откачения сън.

Магда стана по-рано, в случай че туристите подранят. Отвори кухненския прозорец и включи кафе-машината. Небето беше чисто, но бледо – като търбух на риба – и ѝ се стори, че времето ще се развали. Вече беше разбила сместа за палачинките, когато Кармина се събуди. Според заръката на майка си беше облякла зелена лятна рокля вместо обичайния пеньоар.

– Добро утро.

Магда се учуди колко отдавна не беше изговаряла тези думи. Кармина не ѝ отвърна, взе кафената чаша и се облегна на рамката на прозореца. Въздъхна тежко и рече:

– Тази нощ въобще не сънувах…

Майка ѝ не я слушаше – беше се заела да бърше някакъв може би съществуващ прах. Постоянно се оглеждаше за предмети, които биха уличили къщата в ненормалност. Беше прибрала картите за гадаене и съновниците, беше изгонила всички тъмни котки и остави само бялата персийка като най-представителна. Изведнъж на вратата се позвъни.

Магда застина на място, изгуби и ума, и дума. Толкова искаше всичко да мине без усложнения.

– Успокой се бе, майко – каза Кармина и тръгна към входната врата. – Все едно за пръв път посрещаме гости.

Магда проследи дъщеря си, която сви зад ъгъла и изчезна в коридора. От чашката в ръцете ѝ излизаше бледа пара.

– Помогни им с багажа – прошепна Магда. – И не забравяй да се усмихваш.

– Да, да – каза Кармина сприхаво.

Магда покри с кърпа сместа за палачинки, свали си престилката и наостри уши. Входната врата се отвори с ленива прозявка и дъщеря ѝ каза:

– Добро утро, много се радвам да… – Кармина млъкна за миг, след което повиши тон. – Мамо, новият квартирант дойде.

„Квартирант?“, помисли си Магда. „И таз добра… а уж щяха да са цяло семейство.“

– Мамо-о, бързо ела да се запознаете!

Магда смръщи чело и се запъти към коридора със стиснати юмруци. „Ама че глупаво момиче!“, каза си. „И една врата не може да отвори без моя помощ.“ Още не беше стигнала до входа, когато чу квартиранта. Един плътен и монотонен мъжки глас изрече две думи, от които косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха:

– Виждам те.

Магда побягна към вратата. Една кафена порцеланова чаша се разби върху лъскавия под.

Автор: Мартин КОЛЕВ

* Снимка: Truestory.bg