Нощта е още тук… На края… Не ѝ се ще да си отива…
Не е особено доволна… Сърдита малко… И сънлива…

Тя почна весела и шумна… И после тихичко застана
по навик стар на канапето, за да подреме на екрана…

Два сериала, след които най-новите банални вести.
И после леко замаена на спалнята да се премести.

И всъщност главната ѝ роля – макар по часове неточна –
под още тънката завивка… за Сън… едва сега започна…

И засънува… Засънува… Прекрасни сънища… Нескромни…
Събужда се и се ядосва, че нищичко от тях не помни.

И пак заспива със надежда, че може би ще ги повтори…
Но този път със свойте мъртви на живо сякаш си говори.

И те, загрижено и мило, започват да я увещават
да дойде с тях… И да остане.. И вечна нощ й обещават.

Но тя не иска… Тя не иска… От Вечност още няма нужда…
И въздухът ѝ сякаш спира… И най-внезапно се събужда…

Оглежда се… Отгоре още наполовинка е луната.
И постепенно ще пораства… Самотна лампа над земята…

И улицата… Още светят във полумрака две-три къщи…
И става… Бавно и сънливо… С рефлексите едни и същи…

И сяда тихо зад бюрото… Екранчето си пуска с мишка.
И файлчето за стих отваря… И пише бъдещата книжка.

И постепенно се забравя… Забравя просто, че е време
към постоянната пътека отново пак да си поеме.

Денят, нетърпелив и страстен, да я стопи… Да я прегърне…
Но тя си знае, че отново… за кой ли път… ще му го върне.

Аз те обичам, тъмна моя… Сънувам те и те ревнувам…
И нека все така пристигаш… До край… Докато съществувам.

 

Автор: Недялко ЙОРДАНОВ

* Снимка: Александър Михайлов, http://www.bulphoto.com