Пътищата на падението са много. И са толкова разнообразни.

Струваше ми се, че животът е като една магистрала, по която караме бързо. И ако не успеем да се блъснем преждевременно, то спираме на различни отбивки и капанчета, които ни дърпат назад. Каквото и да правим, все ще се спрем някъде, все ще се отклоним от дестинацията, до която искаме да стигнем. Понякога, дори не стигаме до нея, а ако стигнем, то тя вече е съвсем различна, от това, което е била, когато сме тръгвали към нея.

Сетне, когато имах възможността да опозная Венци, който между другото бе вече чист от наркотици, разбрах, че отвъд гнусния му живот, се е криела една интелигентна и жадна за новости и разнообразие личност.

И както ще разберете – на улицата, където животите ни бяха започнали отново, всички бяхме като нови.

Всички бяхме вече различни.

И знаете ли защо? Защото се бяхме отделили от цивилизацията, защото в нея се коренеше причината за всичко…

В същия ден, в който се бях събудил завързан при двамата бездомници, ми се случиха ужасно много неща, за които не бях дори предполагал.

Първоначално бях „освободен” и разведен в комплекса на изоставения завод. Оказа се, че той е заслон за много клошари, за много хора с моята съдба. Някои от тях ме приеха радушно, други ме просто ме мразеха. Но това, което ми беше интересно да разбера, че всички до един, всички ние до един, бяхме преродени в сметта.

Животът на улицата беше като живот след смъртта. Той беше като нов шанс за всички нас. Стигнали до последното стъпало по една или друга причина. Той беше шанс да се превърнем в нещо ново, да получим символично опрощение, но цената, която всички плащаха, не беше никак малка.

Всички вие се къпете ежедневно от мръсотията, която ви обгражда. Която се наслоява по вас. Всички белези, които градът със своите мръсни улички и въздух оставя върху вас, вие изтърквате старателно от тялото си. Използвате всякаква козметика за да отмиете всяка следа.

Е, при нас е точно обратното. Ние се къпем в отпадъци. Плуваме сред реки от смет. Вашата смет. И тя отмива от нас илюзиите. Самозалъгванията, които са тровили представите ни досега.

Тази символична помийна баня. Тя успява да измие душите ни от всичко, което се е наслагвало по нея. И ние се освобождаваме – пласт по пласт по пласт. От всеки фалш на човечеството.

Ето и затова ние сме преродени в сметта. Ето, затова тя е възмездието, което получаваме – лошия си живот. И сега той, новият ни вкарва в една друга вселена.

 

Глава 4 – Братята от канала

Беше 3 часа следобед. Питате се откъде съм знаел ли? Бях си намерил един страхотен китайски часовник, който по незнайна причина беше изхвърлен. Е, не беше като онзи швейцарските, на които ръката ми беше свикнала, но вършеше същата работа.

Същото беше и с виното…

Знаете ли – между елитното вино, отлежало с години в бъчви, от известна фамилия и реколта, и онова оцветеното в пластмасовите бутилки, което се намира в супермаркета за два-три лева, няма особена разлика. Особено след първия литър. И от двете се повръща еднакво като прекалиш, и от двете тежи главата. Просто с първото си въобразяваш, че си някой, че имаш класа. Е, когато нямаш дом над главата си, да имаш бутилка менте, също е голямо богатство.

А тази вечер щяхме да пируваме. Аз и братята ми от канала.

Още същия ден след като „похитителите” ми при ресторанта ме освободиха от символичния ми плен, същите двама, не знам защо решиха, но ме лепнаха за себе си и оттук нататък, където и да бяха те – там ходех и аз. Е, не през цялото време де. Все пак трябваше да сканираме всички контейнери в квартала, но помежду ни се изгради нещо като пакт, че кой каквото намери, ще го споделя с останалите. Веднъж Венци ми беше споменал, че ме харесва, защото навремето с жена ми сме били изхвърляли страхотни остатъци от италианска кухня (любимата ми). Само заради тях бил готов да се побратими с мен. И всичко това не бяха само думи. Още на следващия ден след като започнах да движа с него и Ячката, ми беше осигурена количка с нещо върху нея, което двамата наричаха “бак”. Явор ми обясни, че бакът по принцип се ползвал за различен индустриален материал и често, като работниците скъсвали някой, го изхвърляли. Уличните ловци като него обаче изваждали скъсаните бакове от контейнерите и ги зашивали. Така с мене си вече имах огромна, така да я нарека „торба”, в която да събирам всяка една вещ, сторила ми се за ценна. След дългите дни на поход около варелите, се прибирах в скромното им убежище в изоставената сграда, където пирувахме с това, което бяхме открили през деня и където разменяхме вещи – кой каквото си хареса.

И ето как за няколко седмици се сдобих с прибори, часовник, нож, дунапрен (невероятен за полягване), куп други всякакви полезни джунджурии, които всеки увжаващ се човек има в дома си, плюс дезодорантче.

Не че го използвах за ароматизиране, но понякога беше удобен за запалване на купчината насекоми, домогващи се до леговището ни.

Освен това бях свикнал и с мизерията. Не, че нямах условия да се къпя. Имахме предоволно количество туби от минерална вода, които пълнехме на чешмата до зеленчуковото пазарче. Просто, бидейки там, на пътя, нямаше нужда да спазвам крайни мерки за хигиена. А и времето ми трябваше, защото наближаваше свободният клошарски пазар.

3 часа следобед, а вече започваха да се събират бездомници от целия, а и съседните квартали. Официално клошарският базар отваряше в 5, но братята идваха обикновено по-рано. Базарът се състоеше в това, всеки да носи каквото е харесал по варелите и да го споделя с останалите. Нямаше абсолютно никакви правила на размяна. Ако човек желаеше, можеше да вземе каквото иска, дори без да е донесъл нещо. И може би си мислите, че има много от нас, които не носят нищо, а отиват с цел да насъберат възможно най-много ценности. Е, в грешка сте. Нямаше бездомник да не носи нещо, което да е в услуга на някой друг. За втори път го посещавах, но вече бях създал  много запознанства.

Пръв пристигна Красимир Черния. Мъж, който надхвърляше четиридесетте и макар че беше от ромски произход, никой не го закачаше заради това. Най-вече, защото бе посветил клошарския си живот тютюна. Красьо беше клошар повече от двадесет години вече и разправяше наляво и надясно, че има всичко нужно и че е щастлив. И ето защо, той беше посветил битието си на това да намира тютюн в изхвърлени фасове и да го свива на цигари. И угарка по угарка, Краси бе успял да събере материал, достатъчен за над двеста-триста цигари. И естествено всички ние бяхме доволни.

Всеки път, когато си взимах, той ме насърчаваше – „Вземи си повече, батко, и да не кажеш, че всички мангали са лоши!”

И докато той разсипваше цигарите на импровизираната масичка, прииждаха още и още от другите квартални братя. Аз си стоях кротко в нашето ъгълче и посръбвах вино. Вчера до един контейнер бях намерил комплект чисто нови тигани, при тефлонови. И от десет, вече ми бяха останали само шест. Не ми е ясен мотивът на човека, който ги е бил захвърлил там, явно просто си е купил почти нови, но тези си бяха съвсем наред!

– К’во става, хуйо? – чух гласа на Явор до мен.

Мъжът се появи до мен, лицето му продължаваше да е смешно, тъй като предната вечер си беше опърлил веждите и сега на практика нямаше такива.

– Нищо, тиганите почти свършиха – отвърнах му.

– Усещам нещо гнило таа вечер, сякаш неш’то ш’са случи. Дръж си очите отворени – рече и ме удари зад врата с голямата си лапа.

Бях свикнал на тези удари и ги взимах за нещо като приятелска обич…

Още като влязох в света на клошарите, бях стъписан от цялото братство тук. Ако отвън, от реалния свят, те изглеждаха студени, гнусни или просто луди, вътре, в тази подобществена прослойка, имаше повече съчувствие отколкото можех да предположа.

Никога няма да забравя например, как веднъж, на едно кръстовище, бях успял да обърна количката и да разсипя целия бак. На момента при мен се изтърсиха дузина минувачи и разгневени шофьори, които ме връхлетяха – първо с забележки, а после с обиди и закани. Всички до един ме караха да си събера боклуците и да се пръждосам. Лицата им бяха разкривени от омраза. Но не гняв от това, че улицата беше пълна със смет, виждах аз. Виждах гнева от тежкия работен ден, виждах разочарованието от семейните им проблеми. А аз бях просто този, който беше най-удобен да попие всичко стаено. Аз бях подлогата. И мълчах. И попивах.

Но когато един от тях се приближи, докато прибирах боклуците от тротоара и шосето, и ме изблъска в гърдите, се почувствах в безизходица.

Тогава се появи някакъв мъж с окъсани дрехи и застана между мен и нападателя ми. По дългата му брада и мръсната шапка, разбрах, че е клошар, също като мен.

Бай Добри – по-възрастен от мен, но имаше яките ръце на боцман.

Мъжът удари нападателя ми и в същото време ми беше изкрещял да бягам. По това време бях свалил вече достатъчно килограми от беднотия, та успях да побягна. Хората, които ми бяха зеели допреди секунда, започнаха да се смеят на унижението ми. Същия ден бай Добри бе успял също ловко да избяга от ситуацията. Благодарение на него разбрах още полезни неща за улицата. Например това, че не трябва никога да бия на очи и че трябва да избягвам по всякакъв начин контактите с хората от, както той го нарече „другия свят”…

5 часа следобед вече беше настъпил. Скитниците, вече насъбрали се бяха толкова много, че трудно разпознавах всеки един от тях. Виждах Пацо Рунтавия, който беше известен с това, че по лицето му се виждаше единствено окосмение. При все това, мъжът имаше най-топлата усмивка, която някога съм виждал. Той пък събираше по контейнерите дюшеци, одеяла, завивки и всякакви подобни неща, тъй като на времето бил търговец. Човечецът беше дребен, но при все това бе успял да издърпа претовареното си ремарке

Улицата каляваше.

Тук беше и Станка. Просто Станка. Жената, беше известна на всички, заради уличната библиотека, която беше създала от изхвърлени книги и учебници. А аз съвсем скоро се надявах да отида точно там!

Знаете ли. Тук всички имаха идентичност. Сред нас, всеки бе известен с някакво име (аз бях Богаташчето, тъй като всички всъщност знаеха точно кой съм), всеки беше личност. И макар нещата, с които да се отличавахме, да не изглеждат кой знае колко достойни, за нас те бяха нещо голямо…

Клошарското общество беше като проекция на реалното. И докато аз се намирах в така наречената “маса”, имаше и такива, които бяха вълци единаци и не контактуваха с никого. Имаше и такива от бездомниците, които поддържаха вражди за територия и контейнери, но повечето от тях бяха в съседните квартали. В този, в който се намирахме, богаташкия, материалното изобилие (в сравнение с останалите части от града), някак си бе предотвратило шанса да се появят раздори. Което беше обратно на реалния свят и статуквото, от което идвах. Там, колкото повече бяха притежаваните ценности, толкова по-отдръпнат, мнителен и опасен бе човек…

Вечерта беше в разгара си. Доколкото можех да преброя, бяхме над петдесетина човека. Някои от посетителите вече бяха подготвили местата, на които да запалим огньове, тъй като, когато вечерта дойдеше, щеше да стане тъмно и хладно, нищо че беше лято. Тиганите ми свършиха, но оставаха и други джунджурии. Реших да зарежа малко сергийката си и да се разходя, за да разгледам какво предлагат събратята.

В близост беше Пешо Морския. Всички му викаха така, явно заради огромната котва, татуирана на предмишницата му. Сред нещата, които бе извадил на показ, имаше различни автомобилни, сканди и порно списания. Вземах си от всеки вид по едно и продължих.

По неписан закон, базарът се провеждаше в огромна зала, намираща се в същата изоставена фабрика, където беше и убежището ми. И въобще не се притеснявах, че местенцето с личните ми притежания, можеше да бъде открито от някого. Чувствах, че всичко което имам, е общо и това не ме плашеше. Защото от друга страна, това, което останалите имаха, също беше отчасти мое.

Вниманието ми беше привлечено от гъста тълпа-хора, заообиколили някого или нещо. Почувствах огромно любопитство и се насочих натам. Може би имаше здрави дрехи и обувки. Последното беше особено трудно откриваемо. Аз все още носех гумени чехли, тъй като бяха по-удобни и не толкова запарващи. Марковите ми обувки отпреди се бяха скъсали още на петия ден, защото бях вървял дълги часове без спиране. Не бях вървял толкова много пеш от месеци…

Та тълпата. Почвах да се прокрадвам между събратята. Толкова плътно един до друг. Усещах миризмата на нафталин, вкиснато и пот, но какво, те нали също усещаха моята.
Това, което видях, ме изуми. Една жена, бях я виждал само няколко пъти при варелите до автомивката, стоеше заедно с мъжа си, също клошар, и държеше в ръцете си малко бебе.

И тъй като беше заета да разговаря с някакви хора пред нея, побутнах някакъв непознат тип до мен:

– Какво става, друже?

– Певачката е открила в контейнера до супера това бебе. Не могла да разбере от кое семейство е, а в районното дори не са я пуснали, тъй като по думите на дежурния: „Нямаме пари да ти дадем.”

– И сега какво?

– Решили са със Сипаницата да го отгледат. Виждаш ли всички тези хора –      струпват неща, които смятат, че ще са полезни.

И аз се огледах – наистина, хората носеха торби с различно съдържание. Някои дори бяха изровили отнякъде картонени бутилки с мляко. Бях изумен, че са решили да го споделят. Замислих се за това аз какви неща имам и съжалих. Не се намираше нищо като за малко бебе.

Реших да се отдръпна от тълпата и да продължа разходката си. В сградата, която беше на много години, не се усещаше горещината на отиващия си летен ден. При все целия народ, вътре беше прохладно. Докоснах четината на наболата си брада. Замислих се за миг, как не съм се бръснал и подстригвал скоро. Как сигурно приличам на маймуна. После си напомних, че това не е от кой знае какво значение. Сипаницата беше целия пъпчасал и дръглив, а жена му – плешива и мършава. При все това, трябваше да имат големи сърца, за да ги отворят за изхвърленото бебе.

Защо ли родителите му го бяха изхвърлили? Не допускам да е било от бедност – този квартал не беше такъв. Най-вероятно бебето беше нежелано в фамилията, а на майка му й е било късно да абортира, когато роднините са разбрали. Обичайна практика. Но защо са решили чак да го изхвърлят? Нима сиропиталищата нямаше да го вземат?
И после ме осени мисълта, че всъщност роднините са го изхвърлили от страх. Защото след време това дете щеше да порасне и да има законовото право да предявява имуществени и прочие претенции.

Замислих се за моето дете и за това дали майката ще му осигури всичко нужно за бъдещето. Дали нямаше да си направи ново с новия съпруг, а моят собствен син да бъде изместен и изпратен някъде далеч от дома. Бях научил толкова много неща, за които да го предупредя и на които да го науча и то само за няколко седмици. И всички те бяха по-стойностни от всичките кръжоци, на които го водехме и от всичките глупости, с които му пълнехме преди главата.

После отново се побутнах по чорлавото лице и си напомних, че никога няма да позволя той да ме види такъв. По-скоро щях да умра.

Рев на сирени ме изхвърли от мисловния ми унес. Тъкмо се бях насочил към следващата сергия, на която виждах възглавница (а ако знаете колко много исках да имам), когато настана пълна суматоха.

 

Автор: Делиян МАРИНОВ

* “Истории от варела” изд. „ИвиПет“, 2019.