Морето, което… – Недялко Йорданов
Помниш ли, помниш ли още момчето?
Момчето, което говори с морето…
– Как си? – му казвам – Не е ли студено?
Всичко наоколо е заледено.
На теб, Море, не ти ли омръзна?
Само веднъж ненадейно замръзна.
Скри се под ледено одеало…
Цялото бяло…Цялото бяло…
Готино беше! И по команда
тръгна по тебе цялата банда –
десет момчета от махалата
пеш от брега до канарата!
А пък Морето ядно мърмори:
-Туй няма никога да се повтори.
Какъв позор! Какво унижение!
Аз?!..Със своето вечно движение?!
Аз?! С тези мои бурни талази…
Вързано?! Никога! Свърши се тази!
Вечно ще бъда с вълни…Развълнувано!
Никога вече – със лед… Арестувано!
Морето, което… Малки хъшлаци…
Хващахме риби, миди и раци.
И пред бамбините страшно се фукахме.
Мидите с камък на камъка чукахме
и ги ядяхме пред тях сурови…
Издувахме перки… Първи любови!
Първият образователен стаж –
дупка в оградата на женския плаж…
Цял живот време… И ето ме пак…
Друг е … Ах, друг е морският бряг.
Няма рибари… Няма зевзеци…
Само чадъри… Шезлонги… Дюшеци…
И ресторанти… Дори без кебапчета…
Бяхме момчета… Черни арапчета…
Слънцето горе пече ли пече…
Времето долу… Тече ли тече…
Времето… Времето… Толкоз далече…
Вече изтече… Вече изтече…
Автор: Недялко ЙОРДАНОВ
* Снимка: Александър Михайлов, http://www.bulphoto.com
