Жената… – Олга Клисурова
Обичаше ли я наистина? Още не можеше да си отговори на този въпрос. Но знаеше, че тя ще остане Жената за него.
Връзката им беше хаотична, необвързваща, неизискваща. Това го устройваше, за нея не знаеше. Предпочиташе и да не пита. Целият му живот бе изграден на естествения му егоизъм и на това да не се съобразява с нищо и никого. Трудно се задържаше на една и съща работа, не правеше планове за живота си, не се обвързваше. И така му беше добре вече толкова много години. Беше свободен да ходи, където си иска. Да тръгва нанякъде, без да се налага да се съобразява с когото и да било. Срещна я случайно, след толкова много години. Тя му носеше спокойствието, от което имаше нужда, без да има претенциите за нещо повече. Вероятно и тя е имала своите причини за това.
Но нещо сякаш все му липсваше. Нещо като че ли не беше истинско.Задушаваше го и не му даваше мира. Не знаеше какво е. На пръв поглед всичко беше наред – тя бе красива, умна, забавна. Грижеше се за всички около себе си, в това число и за него. Имаха страст, имаха интимност. Но имаше ли любов? А беше ли способен на това?
Все търсеше Жената, защото вярваше в нейното съществуване. Вярваше в Любовта. Вярваше ли?!
Веднъж близка му каза, че има предчувствието, че този път е открил сродната си душа. Но защо той нямаше това усещане? Защо усещаше празнина у себе си? И трябваше ли да залъгва и нея или беше по-добре да ѝ позволи да продължи сама, за да намери своето щастие? Чувстваше се така, сякаш се възползва от нея, от чувствата ѝ, от емоциите ѝ, от вниманието ѝ.
Не я напусна. В един зимен ден тя го стори. Напусна го безвъзвратно. Напусна го бързо. Напусна всичко и всички. Малко след това напусна и живота…
В началото на пролетта разбраха, че е болна. Мина през всичко – операция, химиотерапия, лъчетерапия и какво ли още не. Той реши да остане до нея. За първи път съобразяваше ежедневието си с някого. Водеше я по терапии, изследвания, грижеше се за нея, когато беше отпаднала от лечението. Не ѝ позволяваше да се отчайва, не я оставяше да е тъжна. Тя се превърна в смисъла му. Надяваше се, че ще се справят, ще преборят болестта и ще могат да бъдат заедно. Да, той вече искаше да бъдат заедно. Знаеше го, чувстваше го, разбираше го. Тя, от своя страна, ставаше все по-хладна. Отдалечаваше се от него с всеки изминал ден, сякаш колкото повече той я обикваше, толкова повече тя бягаше от него. Ставаше все по-крехка, като порцеланова кукла. Слабееше и линееше. Блясъкът в очите ѝ се загуби. Гъвкавата ѝ походка стана тромава, а усмивката, онази всеопрощаваща и даряваща любов усмивка, изчезна напълно. Не говореше, приемаше го като присъствие, което дори я дразни. Но той не се предаваше. Не я оставяше. Вече не можеше да си представи живота без нея. Беше се променил напълно. Започна постоянна работа, направи ремонт на жилището си, правеше планове за бъдеще им. И живееше.Вече знаеше, че сега наистина живее.
Една вечер като се прибра от работа, не я откри у дома. Реши, че е излязла да се поразходи, макар че от седмици не бе излизала сама. Приготви вечерята, разтреби кухнята и зачака. Но тя не идваше. Притесни се и ѝ звънна. От другата страна чу: „Номерът, който търсите е изключен или извън обхват.“ Притеснението му нарасна в паника. Ами ако ѝ се е случило нещо? Тя беше толкова слаба и крехка…Търси я навсякъде, звъня на приятели, близки, роднини. Никой не знаеше нищо. Излезе навън, обикаля квартала, после града. Не знаеше къде да я търси, но не можеше да не го прави. Призори се прибра уморен и отчаян. Легна в спалнята и тогава видя бележката, която стоеше на неговата възглавница.
Отивам си. Трябваше отдавна да го сторя. Мислех, че моята любов ще е достатъчна за двама ни, но не е. Няма как да бъде. Не съм Любовта, не съм онова, което търсиш, онова, което очакваш. Бях егоистка и не си го признавах. Живях с празните илюзии, че ще ме обикнеш.
А след това дойде това…Не мога да те гледам как си губиш времето с умиращ човек, когото дори не обичаш, затова си тръгвам. Не ме търси, няма да ме откриеш…
Обичам те!
* Текстът е част от книгата “Цвят от глухарче”, редактор: Мира Балдаранова, художник: Милен Вълчев, комп. оформление: Елена Йорданова. Издат. СНЦ “Пътуващите книги на Стара Загора”, 2018
* Повече за книгата “Цвят от глухарче” може да откриете ТУК.
