11 май, 2005 г.
Съфолк, Лонг Айлънд

1.

Казвам се Джоузеф Уитмор и съм актьор. За близо 20 години съм снимал цифром и словом два филма, като само единият придоби известна популярност, а под това разбирайте поздравленията на старите ми съученици от гимназията и няколко автографа, които дадох на едни пънкарчета в Джърси. Иначе казано, съм по-скоро аматьор, отколкото актьор, но това е друга тема. По-важното е, че от вече три месеца съм безработен и то само защото на една мижитурка в кантората ѝ падна пердето. Бях обвинен в нещо, което не съм извършил и това ми коства табелката с името ми, висяща точно под тази на шефа. Можете ли да си представите как се чувствах, когато бях принуден да си обера крушите с подвита опашка, след като имах репутацията на един от най-успешните адвокати в Ню Йорк, при това без дори да съм направил нещо нередно и без доказателство в защита на това? Можете ли да си представите колко нерви унищожих, гледайки оная мазна невестулка Рос да ми се подсмихва под мустак?

Е, недейте и да се опитвате, защото гледката няма да ви хареса. И поради тази причина и още много други, ще отклоня вниманието ви към истинската причина да хабя мастилото на тази невероятно скъпа химикалка, а именно пословичната ми актьорска кариера или по-скоро причината да се замисля за такава. А тя, както повечето катастрофи в историята на човечеството, е жена. Да, уважаеми, Шекспир е бил напълно прав в теорията си, че жените са слабост и истината е, че в повечето случаи те докарват до пълен провал. И не, в това твърдение няма нищо, ама нищо сексистко.

2.

През 1988 година нямаше кой знае колко неща, за които да мечтая. Бях деветнайсет годишен неудачник, едвам преживял гимназията и без никаква възможност за следване. Майка ми бе пияница, а баща ми от години живееше с някаква селянка някъде в Айова. Иначе казано бях изцяло и напълно сам. Работех в западнало кино, където трябваше дори да оставам да чистя след хлапенцата от близкия пансион, а те, по дяволите, бяха и редовните, и единствените ни посетители. Собственика беше вкиснато старче, малко преди петдесетте и даже не се впрягаше да ни плаща, защото така или иначе не можехме да възроптаем. Без тази работа бяхме изгубени.

Ако питате за останалите, и те бяха като мен. Джослин – неосъществена студентка по медицина, отчаяно опитваща се да се върне в колежа; Мат , който дори не завършил гимназията, и Мая, която се отказала от работа във Вегас заради любов, която и бездруго нямала бъдеще. Няма да задълбавам в подробности, дори и по отношение на имената им, защото мразя да многословя. Та…Първо, Мат беше най-добрия ми приятел в целия свят и идиота, за който очаквах, че ще остане винаги до мен. Но сгреших, знаете ли. Имахме толкова много време пред себе си, че беше глупаво да се надявам на нещо такова, въпреки че ужасно го исках. Преди да започна с историята, ще ви кажа нещо много важно: Глупаво е да се доверявате твърде много и да залагате много на хора, за които вероятно не значите толкова. Доста грубичко, а? Е, ами, свиквайте, защото това е живота. И ако не го разгадаете навреме, ще ви схруска окончателно.

3.

Ние четиримата съставлявахме целия персонал на киното, следователно вършехме цялата работа. Не че се оплаквахме, това щеше да е форма на висша неблагодарност, като се има предвид забавлението, което си устройвахме по време на редките прожекции. Например горките петокласници бягаха като уплашени пилета всеки път, когато „пресъздавахме” някои от звуците на хорърите, за които те даваха мило и драго да гледат. Незаменимо! Или пък когато се оказахме заключени в киното цяла нощ, без какъвто и да е шанс да излезем от първа зала. Трябва да призная, че никога не се бях чувствал повече дете, както в онзи момент, още повече когато започнахме да си разправяме страховити историйки точно като първокласници на летен лагер. Слава богу, Джослин някак си намери малки подобия на свещи, които ни осигуриха светлина за през цялото това време.

Да, няма как иначе, затова ще започна първо с нея. Първо, беше ужасно красива. Косата ѝ, в тъмночервения си цвят надминаваше всичките ми представи, при все с маслино – подобните очи и дори начина, по който говореше. Не знам как става това, как го правят хората и още по-малко как го правеше Джослин, но проникновеността и верността в думите ѝ никога не липсваше, независимо за какво говори. С други думи, беше си готов философ и много добре го знаеше. Всички ѝ се възхищавахме за това и всъщност през по-голямата част от времето се чудехме какво, по дяволите, прави тук с нас, неудачниците. Въпреки всичко, когато и да я питахме тя винаги казваше, че се чувства на мястото си. Че ако се била захванала с нещо голямо едва ли щяла да се чувства добре, дори и да успее. Дълго време не можех да разбера какво има предвид. Цялото това изречение ми се струваше като една голяма двусмислица и нищо повече. Това, разбира се, беше до деня, в който не ми се наложи да си дам сметка за много от базисните неща на тоя проклет свят, но има време, докато стигна дотам. И преди да започна с признанията ще изтъкна най-важното: Нищо не ти е така ценно, както е след като го изгубиш и нищо не е по-ужасно от онова, което изпитваш, осъзнавайки, че не си имал шанс да бъдеш честен с някой, толкова значим, че ти иде да си отидеш заедно с него.

4.

Бях използвал всички възможни средства да остана незабелязан, включително и глупавото отнесено изражение, което разбира се не свърши никаква работа. Всички възможни идиоти от възможно най-противния период от живота ми ме разпознаха и не спряха да дърдорят за това как да му се не види точно Уит зубъра е останал да блъска в западнало кино, вместо да се перчи с диплома от Принстън. Е, ами ще ви го кажа просто: Понякога живота просто си е несправедлив, независимо колко умен и способен си ти, без значение от това колко пъти и колко отчаяно си се опитвал да се докажеш. Защото обикновено, когато не разполагаш с издути джобове си стоиш същия никаквец. Вярно е, че някакъв процент от хората действително успяват да постигнат нещо или дори да достигнат върха. Да, да. Но съществува и малката подробност, че понякога просто не ти се опитва. Понякога просто искаш да стоиш така, увиснал от ръба на света, търсейки нещо, за което да се хванеш. Много глупаво, нали? Е, ами в такъв случай ще ви призная, че аз бях един пословичен глупак.

– Какво става, Уит! Да не си ударил джакпота, че безделничиш? Да не оглупя за десет години?

Кретена, който ми подвикна това се казваше Боби Фулман, горд представител на австралопитеците и най-добрата причина да се озовеш в ареста. Не мога да преброя всички случаи, в които съм си мечтал да унищожа физиономията му и колко пъти съм бил само на косъм да го направя. Онова събиране, на което не знам защо отидох, беше един от тези случаи. Десет години след като се отървал от онова мъчение, наречено гимназия, аз допуснах грандиозната грешка да се върна при гадните спомени и то по нелепата презумция, че това ще е начин да се отърся и да продължа напред. Да, ама не. Старите идиоти си бяха и настоящи с единствената разлика, че повечето бяха в пълен застой и това изобщо не им пречеше. Не че аз не бях в застой, но при мен си беше необяснимо, нали така? Аз, Джо Уитмор или просто Уит зубъра сега трябваше да покорява върхове, а не да се занимава със занемареното кино на едно вкиснато старче, нали така? Какво, по дяволите ме беше спряло да разкажа играта на живота?

Честно да си призная, до преди седемнайсет години мислех, че основната и дори единствена причина са обстоятелствата. Но както се оказа впоследствие, през цялото това време съм бил много далече от истината и повярвайте, тя винаги се разминава с впечатленията ви за абсолютно всичко.

– Хайде де, Уит, кажи вярно ли си безработен?

Бях се прегърбил на един стол, възможно най-далече от Фулман и всички, които го следваха в гимназията, но това нямаше никакво значение, защото както винаги аз бях предмета на всеобщото презрение и подигравки. Години наред се чудех какво наистина не ми е наред. Защо всичко се променяше постоянно с изключение на начина, по който изглеждах пред другите? Наистина ли бях осъден да си остана неудачник?

И така мълчаливо изчаках вниманието на Фулман и всички останали да се отклони от мен и прекарах няколко мъчителни часа в разговори с един от другите зубъри по онова време, който за разлика от мен го очакваше обещаващо бъдеще. И той мразеше гимназията, но пък и беше спряло да му пука. Той беше отишъл там, само за да покаже, че не му пука. Аз защо го бях направил?

5.

Една сутрин Джослин дойде по-рано от обичайното. Всъщност по-рано от всички ни и с Мат и Мая изобщо не скрихме учудването си. На влизане в киното първото, което трябваше да направим беше да почистим залите за днешните прожекции, а те не бяха повече от три или четири. Което, разбира се не означаваше, че няма да останем да висим до късно в киното в очакване на нещо, някаква мисъл, която буквално да ни разкара оттам. Не се случваше много често, особено когато Рич (вкиснатото старче) даже не благоволяваше да се появи и нямаше кой да разбере, че нощуваме в киното, обсъждайки колко проклет е животът. Не знам дали можете да си представите какво означават подобни разговори за човек на нашата възраст тогава, още по-малко как се чувствахме след това. Усещането беше нещо средно между наркотичен делириум и чиста тъпотия, но пък ни харесваше в края на краищата. А можете ли да си представите действието на йо – йо ефекта, когато се прибирах у дома при алкохолизираната си майка, която само бегло си спомняше кой съм. Да, няма да отричам колко отчаяно исках да се самоубия и да сложа край на цялото това безсмислено съществуване, но щеше ли да си струва? Щеше ли нещо да се промени на света и щяха ли да изчезнат всичките подобни на мен неудачници с несбъднати мечти? Със сигурност не и със сигурност света нямаше да стане по-добро място само защото Уит зубъра си е теглил ножа. А знаете ли, много е важно онова, което правиш да има някакво значение или поне да води до нещо добро. Защото иначе би било глупаво или с други думи: животът би бил една голяма двусмислица.

6. 

Наричахме онази нощ „Нощта на откровенията”. Ако питате защо, отговорът е съвсем прост: Всички бяхме пийнали достатъчно, за да си разкажем и майчиното мляко, заедно със скелетите в гардероба и никой не се посвени да го направи. Естествено, пръв бях аз, заедно със завидната си история на глупащина и възможности, на които меко казано бях тръшнал вратата под носа.

– Знаете ли, искам да знам какво е станало с Пит Морис. – казах, привършвайки разказа за един от многото хулигани, които ме бяха тормозили. После отпих от кутийката с бирата за пореден път и почувствах как крайниците ми омекват. Признавам, това чувство беше за предпочитане пред останалите в живота ми тогава.

– На бас, че е пукнал някъде в опит да прежали физичката. – засмива се Джослин и ние покрай нея. Трябваше да призная, че навярно бе права. Въпросният Морис си беше боклук по рождение и единственото, което щеше да му остане е да страда за нещастната си любов по младата си учителка по физика.

Ето, виждате ли: дори хулиганите се влюбват и дори те страдат. Още едно доказателство, че всички имаме чувства, които мразим да признаваме и накрая те ни погубват. Чудесно!

Аз също страдах в Нощта на откровенията. Не знам дали не беше заради алкохола, но тогава най-силно усещах чувствата си към Джослин и най-много ме беше страх да си ги призная. Страхувах се, защото това щеше да съсипе приятелството, което тогава беше механизмът, движещ живота ми. Не виждах как ще издържа без освобождаващите разговори между четирима ни, без безсмисленото стоене в киното и безразборното превъртане на лентата на меко казано глупавите филми, които прожектирахме. Понякога ми се струваше, че самият ми живот е един дълъг, проточен и глупав филм, но кой бях аз, че да го съдя? Кой бях аз, че да говоря за живота, след като не бях постигнал нищо в него?

„Любовта боли” – това бе най-важното и може би единственото откровение, до което достигнах тогава и трябва да призная – беше си дяволски полезно. Защото, представете си, че сте един посредствен идиот, който не само не знае какво да прави със себе си, а дори не знае как да опази и малкото, което има. Какво би ви останало? Освен, че ще сте една голяма загубена кауза, най-вероятно ще навредите и на другите около вас и ще бъдете един голям токсичен боклук. А за да бъда честен – мълчаливите ми терзания по Джослин бяха за предпочитане пред мисълта да гледам на себе си не само като неудачник, но и като на един голям токсичен боклук. Затова, въпреки стабилното количество алкохол в кръвта ми, пак не признах чувствата си пред Джослин. Какво значение би имало? И бездруго си бяхме добре.

– Преди няколко месеца получих писмо от Върн. Върнал се е от Португалия. – избоботи Мая, след като се оригна.

Всички се изсмяхме наново. Върн беше причината за падението на Мая или по-точно причината да изостави обещаващото си бъдеще във Вашингтон и да запраши във Вегас.

– Да пукне дано. – изкрещя Мат.

– Да, по дяволите! – викна Мая в отговор и тръшна кутийката от бирата на земята, така че малкото останало съдържание в нея се пръсна по пода. Това естествено, означаваше допълнителна работа след това, но на кого му пукаше?

– Знаете ли, иска ми се да можех да отпраша някъде много далече. Просто ей така, да тупна някъде с куфарите. – казва Мат.

– А после? – бях казал бързо, след поредното болезнено преглъщане на бира.

– Знам ли… – отвърна провлачено Мат и трябва да призная, че тогава за пръв път усетих нещо наистина сериозно в тона му, в начина, по който изрече това. Беше ми трудно да допусна, че той наистина говори сериозно, но изражението му просто крещеше “Не, това не е твоят Мат или Не, той изобщо не се будалка”. Та оттогава тези ми мисли ме наведоха на онези за това колко хубаво би било наистина да тупнеш някъде с куфарите. Знаете ли, сега, когато съм само един стар нещастен глупак, как отчаяно копнея за това усещане, за страха и за смелостта, които съпътстват всеки един, който посмее да го направи. Защото аз наистина исках да рискувам. Искам го и сега.

Онази нощ, в Нощта на откровенията аз бях най-отчаяният и най-влюбеният човек на света. Но не направих нито крачка напред. Към нищо. И към никого. Защото, за жалост, нито желанието, нито любовта са достатъчни. Колкото и да се убеждаваме в обратното.

7.

Въпреки развоя на събитията, в Нощта на откровенията, аз наистина възнамерявах да призная чувствата си на Джослин. Няма да обяснявам колко дълго бях водил дебати със себе си, за да стигна до това простичко решение, нито колко трудно събрах смелост да го направя, но да, Уит зубъра действително се беше решил. Бирата доста беше помогнала за оформянето на един крайно примитивен план, за който вярвах, че би променил живота ми. Но докато в главата ми с Джослин вече бяхме потеглили към залеза, в реалността с нея, Мат и Мая просто пеехме поредното идиотско кънтри парче, чудейки се колко по-тъп може да стане животът.

Мая беше най-пияна от всички ни и следователно нейният глас се чуваше най-силно. Нейната усмивка беше най-широка. И това, разбира се, нямаше нищо общо със същността ѝ на разбита душа, защото всички бяхме наясно, че вътрешно тя се разкъсва от мъка по изгубеното си бъдеще. По онова време мислех, че зад тази усмивка крие гняв.

– Имам идея. – извика Мая, сядайки над една от седалките.

Другите вперихме замаяните си въпросителни погледи в нея и тя протегна театрално ръка към екрана, където до преди няколко часа се прожектираше поредния хорър.

– Хайде да си направим филм. Наш филм.

– Ще поканим Брад Пит да играе в главната роля. – каза протяжно Мат и всички се захилихме заедно с него.

– Не, сериозно. – не се отказа Мая, след като престана да се смее. – Ние сами ще се снимаме в него. Като домашно видео.

– И какво ще снимаме? Как Рич се прозява на скъсаното кресло в старата прожекционна?

 Отново смях.

– Не, ще снимаме себе си. Как се забавляваме. Не знам, но ще е нещо забавно. Нещо, което да си пуснем след 50 години, докато умираме и да си спомним един за друг.

– Ако изобщо доживеем до след 50 години.

– Все едно.

Последва една дълга и продължителна пауза, в която не си казахме нищо и после Джослин реши да поеме инициативата.

– На мен идеята ми харесва. Ще се чувствам ужасно, ако след 50 години умра на собственото си скъсано кресло, без да съм си спомнила за вас, идиоти такива.

Всички се спогледахме, като всеки криеше своята собствена мисъл в момента. Този път никой не се смя.

– Защо пък не, мамка му. Може пък тук да спре да ни е толкова тъпо. – съгласих се.

Мат само кимна безстрастно и Мая се засмя щастливо.

– Супер! Предлагам да започнем още утре. – гласът ѝ звучеше като на пърхаща пеперудка и никой не се осмели да противоречи на този глас.

В следващите два-три часа се опитахме да си направим някакви планове за утрешния ден, но не много успешно, разбира се. Някъде на разсъмване започнахме да разчистваме направената бъркотия, за да не забележи Рич, в случай че благоволеше да се появи. Трябва да призная, че по някое време, когато започнах да изтрезнявам мисълта за намеренията ми започна леко да избледнява, но се завърна с пълна сила, когато Мат и Мая се заеха да чистят другите две зали и аз и Джослин останахме сами. В онзи ден косата ѝ сякаш изглеждаше по-червена от обикновено и това съвсем разклати здравият ми разум.

– Джос. – престраших се. –  Някога мислила си да опиташ пак?

– Какво? – погледна ме заинтригувано.

– Не знам, да се опиташ да направиш нещо ново за в бъдеще. Да започнеш нов живот.

Засмя се.

– Знаеш ли, Уит, аз всеки ден се опитвам да започна нов живот. – пусна торбата с отпадъци на земята, седна на една от седалките и ме погледна право в очите.

В онзи определен момент нямаше никакво значение какво исках да ѝ кажа преди и за какво изобщо бях започнал разговора. Важен беше само този определен въпрос и онзи определен отговор.

– Започвам всеки ден с мисълта, че той ще бъде различен. Ставам, държа се добре с хора, на които вчера съм крещяла. Върша всичко по различен начин и когато дойда тук при вас…Всичко си е същото. Осъзнавам, че не съм променила отношенията си с другите, а просто изглеждам като една голяма лицемерка. Че работата ми си е същата, независимо от това как я върша. А най-лошото … Най-лошото е, че когато затворя очи отново мечтая всичко да беше различно. Представям си се в колежа да клюкарствам със съквартирантките си, да държа диплома, носейки онази прословута роба, а после автоматично се превръщам в изтънчена дама и страхотна майка.

Но това са фантазии, Уит. За хора като нас всичко това са фантазии, защото сме страхливци и то не защото ни е страх да повярваме в себе си, а защото не вярваме, че друг би го направил. И затова никога не се осмеляваме да започнем отначало.

Не можах да кажа дори само една единствена дума. Просто забих поглед в земята и я изчаках да продължи.

– Аз вярвам в промяната, Уит. Аз съм оптимист. Колкото и да е гаден и мизерен животът ми, навярно никога няма да го осъзная наистина. А дори и да го направя ще бъде за много кратко. Такава съм. А ако някой ден… Ако някой ден наистина се намирам в различно положение, то със сигурност няма да е заради мен самата, защото съм твърде голяма страхливка.

Засмя се и ми обърна гръб, за да вземе отново торбата от пода.

– Подценяваш се. – казах твърдо.

– Така ли? – изсумтя Джослин.

– Ами да. Кой е казал, че си страхливка? Кой е казал, че не можеш да промениш нещата?

– Просто е. Ако не бях страхливка, досега отдавна щях да съм го направила.

– Може би просто не искаш. А може би никога не е късно.

Джослин ме погледна в очите по различен начин. Дори мисля, че погледна на мен по съвсем различен начин и това ме накара да се почувствам странно.

– По дяволите, елате да видите! – красноречивия вик на Мат приключи разговора и с Джослин ги последвахме с Мая към прозореца във втора зала, където имаше най-добър изглед от улицата. Там долу, на павирания тротоар Рич носеше костюм и се поклащаше щастливо с жена, облечена в бяла рокля. Изглеждаха…Изглеждаха като хора, които току-що са се оженили.

– По дяволите, какво имаше в тая бира? – изсумтява Мат.

И четиримата стояхме там, долепили носове към стъклото като малки деца. Какво, по дяволите, се случваше? Изведнъж шумът от влизането им или по-точно шумният им смях ни извади от унеса и се втурнахме като уплашени пилета към входа. И ето там стоеше Рич, под ръка с непознатата, която изглеждаше да е не по-млада от него. Предполагам, че при други обстоятелства би ни изритал на секундата, но можете ли да повярвате, той само се засмя.

– Е, какво? Ще дойдете ли на сватбата ми?

Питах се само един-единствен въпрос: Кой наистина беше този човек. Възможно ли бе да имаш толкова грешна представа за някого?  И което е по-странно, ние всички отидохме на тази сватба, която само бегло претендираше да е такава. В изкуството му казват сюрреализъм. Сега, след толкова години аз му казвам живот. Защото животът, повярвайте, е напълно непредсказуем. Понякога така те върти, че нямаш представа кога стоиш неподвижно или погледът ти е твърде разфокусиран, за да осъзнаеш, че се въртиш. И честно да си кажа, онази вечер, когато се прибрах и се затворих в стаята си, когато се сринах на пода и покрих главата си с ръце, опитвайки се да осъзная какво се беше случило. Защото бях отчаян в желанието си за едно единствено нещо, което никога нямаше да направя, защото не бях сигурен в нищо и в никого.

Защото не бях сигурен, че някой ден ще има на кого да кажа тези две прости изречения.

8.

Първия ни снимачен ден се оказа обещаващ. Естествено, снимахме в киното, където Рич липсваше. Изобщо не бяхме наясно каква щеше да е съдбата на сградата оттук нататък, но никой не смееше и да мисли за тръгване. Особено за мен, това щеше да означава живото – застрашаващо объркване, а може би дори и по-лошо. Затова мисля, че всички избягвахме темата, концентрирайки се върху филма, който всъщност беше едно най-обикновено видео. По онова време видеото беше нещо сравнително новаторско и ние не можехме да се нарадваме както на него, така и на собствената си идотщина. Разбирате ли, имаше нещо в глуповатите очи на Мат, в смеха на Джослин и непринудената игра на Мая, което просто не можеше да се сравнява с нищо друго. Защото беше между нас. Защото този миг никога нямаше да се повтори.

– Хей, ние сме най-големите тъпаци на планетата! И това е доказателството. – изкрещя Мая, измествайки камерата, така че да се види цялата първа зала. Посредствеността беше просто очевидна, а ние изглеждахме като група пациенти на психиатричен диспансер. Първо защото всички отново бяхме пийнали достатъчно, за да не ни пука как изглеждаме на камерата и второ защото в онзи момент никой не мислеше за нищо. Дори аз се постарах ни най-малко да не мисля за Джослин и онова, което изпитвах към нея, за страха, който ми пречеше да направя първата крачка.

В онзи ден оставихме всичко зад гърба си. Всички чувства, които утежняваха отношенията ни и се държахме почти като непознати, събрали се, за да се забавляват. Спомням си как бях грабнал флакон с бита сметана, опръсквайки по-голямата част от лицето на Мат. Спомням си как той направи същото в отговор и така около 30 минути се държахме като пълни хлапета, превръщайки първа зала в бойно после. По някое време се сетихме да спрем и Мат отиде да изключи камерата. След това и четиримата се изтегнахме на столовете в пълно мълчание.

– И какво, ако не изчистим Рич ще се ядоса ли? – попита Джослин след няколко минути.

Отговорът ни беше смях.

– Той дали изобщо ще се появи пак? – казах сякаш на себе си.

– Не знам. – отговори Джослин, но гласът ѝ звучеше по-дълбоко, сякаш се рееше някъде.

– Какво ще правим, ако не се появи? – промърморих.

– Няма да се откажем от мястото, нали? Може да е мизерно, но е нашето място. – отвърна твърдо Мат и отговорът му ме накара да се усмихна. Мая също го направи.

– Ами просто е: ще забогатеем, ще му направим основен ремонт и тук ще бъде нашето лично кътче от Рая. И никой не може да ни казва, че не можем да го направим. – никога не бях чувал Джослин да звучи по-категорично. И никога не бях се чувствал по-съгласен с нечие мнение. За нещо.

– Някога мислили ли сте какво искате най-много? – попита Мат с поглед, забит в тавана.

– Два милиона долара и самолетен билет до Сен Тропе. – засмях се.

– Да, да. И аз. – Мат също се засмя, но смехът му сякаш загатваше за нещо съвсем друго. За някаква известна сериозност във въпросът му.

– Не, имам предвид какво наистина искате? Животът, за който сте мечтали от малки.

– Като малък, много исках да стана зъболекар. – прозява се Мая.

Всички се разсмиваме.

– Леле, каква мечта. – прихва Джослин.

– Я не се подигравай!

– Не бих посмяла.

Смеем се за известно време и после Джослин ни поглежда един по един с възможно най-неглижираният си поглед.

–  Утре заминавам за Флорида.

– Какво?! – казваме всички в един глас, защото повярвайте, това беше последното, което си мислехме, че ще чуем. Що се отнася до мен, това изречение беше граната в лицето ми.

– Мда. Нали помните Бърк, с който скъсахме преди две години? Оказа се, че влязъл в правият път и иска да се съберем. Дойде чак дотук, за да ми го каже, можете ли да си представите?

Не знам почти нищо за въпросният Бърк. Джослин никога не е говорила за него. Е, спомена го в една пиянска вечер, но единственото, което разбрахме бе, че е безделник и я наранил много. А в онзи момент надеждата в очите ѝ ме уплаши. Помислих си, че щях да я изгубя завинаги. И сега си давам сметка колко съм бил прав.

9.

Не видях Джослин след онази вечер. Мат и Мая ми казаха, че е заминала с Бърк във Флорида, за да започнат отначало. Всъщност след този ден ние всички го направихме. Аз тръгнах за Ню Йорк с мисълта да стана актьор, а когато холивудската ми мечта отиде по дяволите се осъзнах достатъчно навреме, за да завърша право и да стана юрист. Не знам какво стана с Мая и Мат. Предполагам, че всеки пое по своя път и макар вече да не бях неудачник още се чувствах така. Защото нещо ми липсваше. Винаги ще ми липсва.

10.

Срещнах Мат пред киното преди два дни, когато се върнах в Лонг Айлънд. Прекарахме една пиянска вечер като доброто старо време и наяве излязоха неща, за които не исках да чувам. За които не бях подготвен.

Оказа се, че той и Мая са запазили отношенията си, а тя от своя страна запазила своите с Джослин. Противно на очакванията ми, въпросният Бърк наистина влязъл в правият път и двамата с Джослин живеели добре. Имали деца. Всичко било наред до преди месец, когато Джослин починала от рак. И в този момент намразих всички. Себе си, Мая, животът си и най-вече Мат, защото е говорил с нея преди да умре. Казала му, че ние тримата ѝ липсваме. Разплакала се. А после се засмяла и просто така го помолила да ме поздрави, ако ме види.

„Поздрави Уит, ако го видиш“

Не издържах. Сринах се. Крещях отвътре. Но не показах нищо. Не казах нищо. Защото вече бе безсмислено.

Днес, докато пиша това стоя в киното. То вече не е същото, станало е един от най-луксозните киносалони в града. Но мен не ме интересува. Същата тази вечер, когато си купувам билет за последната прожекция на глупав филм. Сам съм в залата. Сядам на един от новичките тапицирани места и си представям, че това са същите онези продрани и прокъсани места, на които сядахме навремето.

Филмът започва. Същия евтин глупав хорър.

Същите звуци. Същото място.

Чувам гласът на Мат.

И гласът на Мая.

И смехът на Джослин.

Чувам и лентата, чувам я как превърта бавно и протяжно, докато накрая спира.

Последната лента.

Моята… Нашата лента.

Автор: Йоана ЙОРДАНОВА

* Изображение: www.pixabay.com