Тя стоеше на пейката и докато гледах силуета ѝ, кой знае защо той ми заприлича на изрязан от хартия и някак изкуствено залепен върху въздуха. Носеше старомодна тъмнокафява рокля, чиято яка бе украсена с елегантна метална брошка. Беше без палто. Някой би си казал – луда е. На мен обаче много ми заприлича на една конкретна млада жена. Дотолкова, че се вцепених и дълго време я наблюдавах, преди да я доближа. Най-много да си кажете, че аз съм луда. Да, може да съм вече много стара и да обичам необясними случки, защото така подхранвам вярата си, че сме нещо повече от телесната си обвивка. Но не си измислям. Мога да се закълна, че я видях тогава и също така – че проведохме кратък разговор.

Бях дошла на площада, за да купя няколко книги, които вече си бях набелязала. Беше обедно време и някои от букинистите припряно дъвчеха обяда си иззад вдигнатите яки, понеже беше студено. Доста студено. Поради това и минувачите бяха много малко и само трамваят от време на време разваляше приглушения разговор на зимата с врабците по тротоарните плочки.

Дълго време, още на младини, се бях интересувала от поетесата Весела Василева. Прочетох дневника й, писмата, и разбира се – и стиховете. Починала само на 24 години, през януари и малко след рождения си ден, във Виена. Някой би си казал – романтична смърт. Но няма нищо романтично в това човек да си отиде преди да е изявил докрай таланта си. Тази красива и умна млада жена си бе отишла като косвена жертва на войната – откачило се ремарке на военен камион и я застигнало на тротоара. Пак е било зима, последната зима от Втората световна война. Колко нелепо, мислех си още когато четях разказа на майка й, която подчертаваше, че на излизане от виенския дом на брат си Весела е казала, че това е най-щастливият ден в живота й. Това е било така, защото тъкмо тогава вече е знаела за спечеленото асистентско място във Виенския университет.

Преди много, много години, когато пишех недълги текстове за поезията и личността на Весела, много хора отправяха въпроса защо точно с нея се занимавам, с какво толкова се отличава тя. Нима, казваха те, тя е гениална като Александър Вутимски, един от приятелите й от литературните среди? Не е имала време да разцъфти, макар че талант има и това няма нужда от доказване. Вутимски впрочем е починал, както и е роден (!), все с около четири месеца преди нея. Не знам дали е гениална Весела. Кой в крайна сметка определя това? Тя обаче е красива личност и красив поет, повтарях си и съжалявах, че толкова малко хора след смъртта й истински са я оценили. Талантите се раждат в съзвездия, но някои звезди изстиват по-бързо. Така е и с наистина богатото откъм урожай поколение на поети, литератори и артисти през 30-те и 40-те години на миналия век. Отделни хора от поколението ѝ ще се развият, макар че само те си знаят какви трудности са изпитали през годините. Това са хора като Валери Петров, Александър Геров. Други ще бъдат безпощадно унищожени, несправедливо третирани по време на войната и през последвалия комунистически режим. Или просто ще са покосени от съдбата. Антон Куманов лежи в затвора след 9 септември 1944., Искра Панова попада в лагер при идването на режима; загиват Цветан Спасов, Анушка Драгиева, Тодор Стайков. Както стана дума, Александър Вутимски умира от туберкулоза през 1943 г.

Някои хора са изтъкани от различна материя. В това се състои и загадката около Василева. Приживе около нея е имало толкова силна харизма, че всички, които я познават, съвсем искрено се прехласват по нея в спомените си. Във Весела са били влюбени почти всички мъже от компанията им. По начало човек като че ли не е можел да не заобича самата й личност– ненатраплива и все пак силно открояваща се.

Странно е, че нейни близки свидетелстват наличието за предчувствието й за ранна смърт. Да не говорим, че и в стиховете си тя говори постоянно за краткостта на мига и на живота. Войната добавя към философското ѝ осмисляне на живота и нотка отчаяние, апокалиптичност. Казват, че освен известните, има още събрани стихове от този период, но никой не ги е виждал след смъртта ѝ. Втората световна война е засегнала и любимата ѝ Полша. Същевременно не е бързала да издава стихове. Нейна стихосбирка приживе така и не излиза. Дълго време книгата се подмята тук и там, накрая се изгубва из издателство, в което е депозирана.

– Здравейте, знаете ли, много ми приличате визуално на поетесата Весела Василева. Извинете, сигурно ще прозвучи странно.

Бях се доближила вече съвсем и неловко стоях пред пейката.

– Никак не е странно, не се тревожете. Знам, че изглеждам досущ като нея. – засмя се момичето, като ми направи впечатление колко е млада, но колко умен поглед има. Без да искам се почувствах неудобно от грозотата на възрастта си.

„Лактите на живите изтикват мъртвите“, ще каже Блага Димитрова по повод забавянето на книгата на Василева. „Стихотворения“ излиза едва през 1981 г., 37 години след неуспешните опити на близките ѝ да издадат книгата.

Какво щеше да стане с поетесата, ако бе оцеляла, това се питат много от съвременниците ѝ в спомените си. Невена Стефанова разказва странен сън. В него Василева я навестява и казва, че ѝ било писано да си отиде, макар че обичала живота, тоест не ѝ се е умирало.

Като млада бях като хипнотизирана от този епизод от спомените на Невена Стефанова, братовчедка на Весела и самата тя достоен човек. Малко по-късно от любопитство се ровех из различни теологически текстове с конкретна цел. Там прочетох, че според православната религия мъртвите могат да посещават близък човек насън или наяве (по-често насън), но човек трябва да е наясно, че това може и да са нечисти сили. Интуицията на човека нямало да го излъже.

И ето, така се случи, че в онзи ден видях жена, която толкова прилича на Весела Василева и която, със старовремската си рокля, ме накара да потреперя.

– За момент си помислих, колкото и да е абсурдно, че вие сте нея. – казах припряно и впих погледа си, за да видя реакцията.

– Не е абсурдно, защо? Много хора вярват, че е възможно да има призраци, дори и денем. Защото, виждате сама, обяд е. А и моите дрехи логично са вдъхнали смелост на тази мисъл.

Момичето говореше съвсем спокойно, забелязах, че държи книга в ръка, но не можех да видя каква е.

– Да не би да имате родствена връзка с нея? – попитах внимателно.

– Не знам дали знаете, но само един от братята й, Григор, има дете. Другите трима, включително тя, са бездетни. Вероятно и на тримата им е мъчно, че не са успели да оставят никого след себе си.

– Тоест нямате роднинска връзка с тях?

– Напротив. – каза тя и се усмихна лъчезарно. Тъкмо отбелязвах наум, че не съм виждала човек с толкова лъскава и жизнена коса, когато се сепнах.

– Може ли да споделите Вашето име?

– Е, вие го знаете много добре и без да ви го казвам.

– Не е възможно да сте Весела Василева… – чудех се сама на себе си как говоря така спокойно.

– Много неща са невъзможни, наистина.

– Това значи ли, че сънувам?

– Не, съвсем будна сте си. И знам, ще ме попитате как така. Не мога да ви кажа. А защо точно с вас говоря ли? Отдавна исках да си поговоря с вас. Ей така, без конкретна цел. Не бива да гледаме на хората като на средство, а като на цел, нали знаете.

– Емануел Кант. – добавих автоматично.

– Да, както и всички истински хуманисти, родени някога.

– Ако сте Весела Василева, не ви ли е мъчно, че не доживяхте да допишете стиховете си?

– Това няма толкова голямо значение. А и нали сте прочели, че така ми било писано…

– Но вие имате талант, а и не ви ли е мъчно, че сте напуснали така рано всичко?

– След като се случи, на човек вече не може да му е мъчно.

Така каза тя, заклевам се, и това ми прозвуча много логично.

– Извинете ме, но сега трябва да тръгвам.

Тя стана, оправи диплите на роклята си съсредоточено. На мен започна да ми се вие свят и удивено наблюдавах движенията на тази персона. В ума ми застина въпрос. Извървя няколко енергични крачки, сякаш изведнъж бе осъзнала, че бърза занякъде. Изведнъж застина и се обърна през рамо.

– Тетрадката с другите стихотворения от Виена поне за момента не може да бъде открита. Благодаря ви, че сте се сетили. – фигурата ѝ застина в контражур – Знаете ли, аз съм млада, но бих дала всичко да можех да остарея като вас. Радвайте се и не тъгувайте, че сте остаряла.

Това бяха последните ѝ думи и аз дълго така стоях на пейката. Мислех си, някак без да се ядосвам, за колко много неща не успях да я попитам.

– Тази женица е луда, нали не й дадохте пари?

Обърнах се в посока на гласа, който ми каза това и видях една стара жена, по-стара и от мен поне с десет години, която се беше подпряла намръщено на бастуна си.

– Не. – Отговорих, без да я поглеждам втори път. – Само си поговорихме.

Автор: Невена БОРИСОВА