Телефонният звън ме изтръгна от съня. Примигнах с очи, за да проясня погледа си, но клепачите ми тежаха като оловни. Кога толкова бързо дойде сутринта? Отворих едното си око и погледнах към часовника на нощното шкафче. Показваше 2:45. Грабнах апарата притеснен, че нещо може да се е случило със Самуил. Заради склонността му да се забърква в каши, винаги бях нащрек.

Беше непознат номер. Прочистих гърло, за да намеря гласа си и натиснах зелената слушалка.

– Ало?

– Ти за кого се мислиш?

– Моля?

Надигнах се на лакът, неспособен да осъзная какво точно се случваше.

– Много добре ме чу, ненормалнико, съсипал си колата ми!

– Госпожице, станала е някаква грешка. Не съм съсипвал ничия кола. Успокойте се и потърсете виновника в по-приличен час.

– Ще ти дам аз „по-приличен час“ – изсъска заканително. – Точно теб търся! Следващият път, ако ще се правиш на ни лук ял, ни лук мирисал, не оставяй бележка с номера си под чистачката! – жената от другата страна на линията вече крещеше.

Наложи се да отдръпна телефона от ухото си.

– Пийте си хапчетата, госпожо!

Натиснах червената слушалка и метнах апарата върху нощното шкафче. Може би имаше шанс да поспя още малко. Секунди след това проклетото нещо започна да звъни отново. Игнорирах го, но откачалката не се предаваше. На третото позвъняване не издържах и отново ѝ вдигнах. Имах важна среща на следващата сутрин и не можех да си позволя да изключа телефона си, а ми трябваше всяка секунда сън, до която можех да се добера.

– Госпожице, осъзнайте, че сте набрали грешен номер и спрете да ми звъните, моля! – опитах се да призова разума ѝ с възможно най-ласкавия си тон.

– О, така ли? Набирам 08… – тя изрецитира точните цифри, но в това нямаше никаква логика.

– Същият е, но може би някой друг е оставил бележка с произволни цифри, защото се е притеснил, че е ударил колата Ви.

От другата страна на линията долетя горчивият ѝ смях.

– Да я е ударил? Нямаше да е чак такъв проблем, ако някой е ударил колата и е постъпил достатъчно коректно да си остави номера. Какви игрички си играеш, господин „Тату СаБо“?

– Моля? – попитах вече напълно събуден и се изправих до седнало положение в леглото. – Така се казва студиото на брат ми. Какво е направил?

– О, брат ти така ли? Добре, нека играем на тази игра – започна измамно спокойно, но колкото повече говореше, толкова повече се повишаваше гласът ѝ, докато накрая отново не започна да вика. – Е, тогава той мисли, че съм красива, защото идиотът го е написал с блажна боя върху предното ми стъкло и е оставил твоя номер под чистачката. Не ме интересува кой от двамата ще покрие щетите, но очаквам това да се случи в най-скоро време!

Прокарах ръка по лицето си. Рязко ми причерня пред очите.

– О, Господи! Съжалявам, ще покрия всички щети и ще Ви компенсирам за неудобството още утре.

– Чудесно! Вярвам, че имаш номера ми и ще чакам да се свържете с мен, за да ми кажеш в кой сервиз да закарам колата си.

Останах загледан в апарата дълго, след като жената вече беше затворила. Мозъкът ми отказваше да асимилира какво се беше случило току-що. Самуил беше правил много простотии, докато растеше, но тази надминаваше всички до една. Опитах се да го набера, но телефонът му беше изключен.

Щях да го убия! В какво ме беше забъркал отново?

Автор: О. Б. Х.

* Откъс от книгата “В дълбокото”  (2023)