I. Немезида на чай
Немезида прекрасна седеше до мен,
с чаша чай ми разправяше сладко,
че в небесния Рай настъпил нонсенс
и си взела почивка за кратко.

Понеже бе красноречиво устата,
поднесох бисквити – тя топна ги в чая.
С клюка токсична, безспир и заплата,
разнищи хайлайфа в безкрая.

И Немезида разказа куп чудеса.
Tя разправи как Tот си почесва носа,
как Ахил алергичен бил към цветя,
как Изида изпитвала ужас в нощта.

Че там, в тези светли чертози високи,
е пълен бордей и ол-инклузив.
Моралът е хлабав, а нощите – гроги;
светците са кът, а грехът е в актив.

Изсъска хапливо: — „А Ева е грозна!“
Адàм не я гледал дори на плейбек;
той бил красавец с осанка сериозна,
но Господ го вързал със кофти човек.

Хвърли тя поглед към Ролекс небрежен,
насипа си захар за трети път веч.
Въздъхна и каза със тон безнадежден:
„Е, бизнесът чака – Уолстрийт е далеч.“

Поправи грима си, прибра си крилата
от марка „Титан“, модел за прогрес:
— „Днес София вряка за смяна в съдбата,
че в Рая си трябва и качествен стрес.“

Целуна ме нежно – по навик клиентски –
политна нагоре в небесния кич.
Видях я под облака – с вежди успенски –
да вади от папките кървав камшик.

Остави ме сам със сметката – двойна,
със вкус на горчиво, и малко на мед.
Отпраши в посока корупция бройна.
А аз си поръчах две водки със лед.

 

II. Мухополис
Пред старата сграда – боклук на идеи,
мухата бръмчеше със глас на пророк.
В главата ѝ – цели, амбиции и феи,
в корема ѝ – глад за паричен поток.
Тя ще щурмува! Във нея – промяна!
Бързо схвана, макар с плосък ум:
защо да се бори, щом може да „фане“
и кротко да смуче, без много шум.

Я погнаха първо осите – елитът,
с жила, наточени в юридически цех.
Там правдата е във таксата скрита,
а принцип човешки – вражда за успех.
Подписа хартийка с артикули гръмки;
oстана мухата длъжник до живот.
Писари-търтеи, с мастилници мътни,
превърнаха в данък нейната пот.

Но тя не се стресна. „Влезе“ в играта.
С адвокат торен бръмбар със златен ревер
поиска да лапне на други парата
във Троя фискална – без чест и размер.
Нейният кон, уви, от картон бе направен –
куха измама за бърз оборот.
И падна мухата – герой изоставен –
в помията мръсна на своя живот.

В чист офис, след съд, я чакаха други –
пчели канцеларни, стерилни и зли,
натрупали мед от държавни услуги,
великият „Лидер“ щом хърка и спи.
Директорът-търтей с корона от захар,
бълваше смисъл по-рядък от дим.
Мухата довтаса със ропот и врява,
но бе отстранена с жест несломим.

И ето я пак – под лампата стара,
залèпена здраво за сладка смола.
Глупостта е капан – омразна отвара
от чуждите думи и наште дела.
И вижте я как се надува, жужи,
сред хиляди други, еднакви на нея –
общество от гнилоч, от кал и лъжи,
където боклукът е златна идея.

 

III. Портрет
Виждаш ли,
днес не говорих със живите.
Не те ме избягват – а аз.
Зоват ме сирени – картините,
увехнали в прах. На тоя таван
портретът на мъртвите гледа ме.
Пронизва със поглед моята плът.
А аз, от картини и дни уморен,
търся излишно възрастта на света.
Има материи, линии всякакви,
с точки пресечни, заети лица;
умът на някого оставил е някъде
нещо за себе си – мой е сега.
Погребани в багренотленни платна,
мъртвите дишат, но дишам ли аз?
Ще намеря ли също в рамка постеля
или ще се свърша потънал във прах.

 

IV. Апатия (от: – „Пандора. Сборник с емблеми“, В. Търново, Абагар, 2022)
Обител от камък, ти дишаш;
звъни сред плътта ти камбана;
с врати от светци ти въздишаш.

Измити, грешките мои няма да бъдат.
По-скоро аз теб ще спася,
o, каменна древност обвита в мъгла.
Ще пиша под кожата с пламък,
а ти ще прокажеш мойта душа.

Аз днес не вярвам във религии,
спасение не търся там;
в живота си оставам сам
дори със хиляди молитви.

Не искам нищо да ви дам
и не разбирам ваште ритми:

— „Палачо, стига се мота,
пролей душата ми…

…да литне.“

 

V. Суета (от: – „Пандора. Сборник с емблеми“, В. Търново, Абагар, 2022)
Събуди се и лицето си сложи.
Измий го – вечерта да падне.
Избърши, за да попие паметта.
Наново днес пак ти се раждаш.

Днес – защото няма вчера.

Часове по-късно идваш,
във себе си надникваш,
виждаш сенки от лъжи
в стъкло.

Счупи го днес за път пореден.
Не ще намериш там утеха.
Ще връщаш ли се пак довечер
без спомени, без хляб, без дреха?

А гладно, Огледалото трепери.
Че само то те храни вече.

Днес?
Но няма днес.
Само вчера утре има.

—„Те нямат смисъл“, казал Крез,
„ако не бъдеш ти щастлива“.

 

Автор: Никола ПИПЕРКОВ