Левски: героят като бог – Мария Димиева
Някой беше казал, че човекът се превръща във вечно същество не защото е неунищожим, а защото е обичан.
Ето как гениалната фолклорна чувствителност е доловила недосегаемостта на Левски. Когато се говори за него, става въпрос за невъзможен улов на човек:
небе се с ръка не хваща,
слънце се с уста не гаси,
вятър се с въже не връзва
море – с лъжица не суши,
река се назад не връща
башкомита се не хваща.
(Из народна песен за Апостола от Стрелча)
Малкото няма власт над безмерното, то не може да го покори. Тук работи вселенската мярка.
Героят е видян от своята общност като подобен на божествените стихии. Това е езикът на фолклорната канонизация. Гениалната фолклорна чувствителност слага началото на светското му безсмъртие. Тя взема космоса за мащаб.
Намерих една удивителна аналогия в старозаветната книга Притчи Соломонови (30:4): „Кой е събрал вятъра в шепата си? Кой е свързал водата в дреха? Кой е поставил всички граници на земята?“. Тези въпроси са възхвала на Божието всемогъщество. Шепата, дрехата, границите са малкото измерващо. Те нямат власт над стихиите, напомнящи за безмерността на Своя Създател и подвластни единствено на Него.
И в двата случая става въпрос за нелепи усилия.
И в двата случая е проявена сходна наблюдателност: за непокорството на безграничното и невъзможната власт над него, за безвластието на малкото.
Народната песен създава герой, който не може да бъде уловен от човек – една богоподобна стихия в нейната свобода.
Свобода, подвластна само на Всевишния.
Песента боготвори героя като абсолютизира неговата свобода.
Автор: Мария ДИМИЕВА
