На ръба на облака и бързо набиращото огън слънце бързам да си допия бутилката с газирана вода. Пълен съм с балончета, които бързо се пукат. Точно както хората, които преминават. Без да ти пука кои са. И точно под този ръб, сякаш го е измерил с линийка, сяда до мен едно, смея да кажа, около 14-15 годишно. С тениска на Ози, малко след последната му песен. Дългокосо, нацупено и клатещо нервно къси панталонки от известна марка, тресе цялата пейка. Все едно настоява да му обърна внимание, преди да е изръсило и дума.

Вади дъвка-цигара и ми я подава.

– Не, благодаря, нека има за теб – махвам с ръка отрицателно.

– Имам си – свива очи нацупено, с физиономията на ангорска, grumpy котка- само баща си нямам.

– Е, това не мога да ти бъда- клатя глава.

– Аз и не искам – скърца със зъби и заприличва на дете и котка едновременно в своето любопитство към мен.

– Тате е гълъб – иска да види как ще реагирам Гръмпи.

– Няма лошо, ще си хвърчите в облаците заедно- пробвам да се пошегувам.

Внезапно се натъжава и забива нокти в лявата си длан.

– Някога тате беше човек – разказва, шепнейки, сякаш издава важна тайна- ходеше на работа с костюм и почти не го засичах вкъщи. Имаше потънали очи и стисната вратовръзка на гушата.

„Какво добро описание за някой вече обесен” – мисля си.

– Веднъж татко Миро намери време да седнем на една пейка – продължава Гръмпи – да похраним гълъбите заедно. Тогава татко каза – „Виждаш ли ги тия? Всички гълъби са безработни. Хранят се с трохи. А им стига. Понякога намазват даже нещо повече. Никой не ги е стиснал за гушата, никой не им заповядва. Летят, когато си поискат. Като паднат от умора и умрат, знаят, че са си го докарали сами. Но са се нахвърчали на воля. Хубави птици са, хубави. А ние хората, ги наричаме крилати плъхове…”

Така каза тате…

– Искаш ли да вземем малко хляб и да нахраним гълъбите? – питам на свой ред.

– Не – маха с ръка Гръмпи – вече не обичам да го правя. Не и откакто татко се обади и ми каза по телефона – „Вече съм гълъб”. Обзе ме лошо предчувствие. После в дома ни нахлуха униформени, хвърляха и чупеха. Виждах как във въздуха прелитат татините костюми, и после падат на пода. Мама само мълчеше, дори не заплака. Вечерта разбрахме, че тате е на небето. Гръмнал се е… разследваха го, че е откраднал пари, много пари от работата си…нищо не доказаха…

– Сигурен съм, че татко ти е невинен. И в рая – опитвам да успокоя това котешко дете.

– Едва ли – въздъхва – рай няма…

– А ти какъв искаш да станеш? – решавам внезапно да сменя темата.

Гръмпи има готов отговор:

– Като порасна още малко, искам да съм гълъб. Само че без да отлитам…

Не ща и мен да ме пречука вратовръзката…

И вдига гълъбите, разперило ръце, като че е самолетче, правещо лупинги. Или пък странна птица, която създава свой собствен стил на летене.

Аз се задържам на пейката. Едно балонче от газираната ми вода е останало. Едно балонче с лицето на Гръмпи.

И наблюдавам покрай себе си. Колко много несбъднати гълъби, които сами си слагат бесило. Колко много несбъднати гълъби в нас.

А е можело да си хвърчим, без да ни трябва позволение. Храна все ще намерим.

Но криле…кой ти ги дава, ако сам не си ги вземеш…

 

Автор: Николай ВЛАДИМИРОВ